I. НЕЧУПЛИВО

Водата има своите обитатели - риби, водорасли, клечки, звезди и заоблени камъни. Докосвах ги отвътре. Те бяха нейната тежест, неумирането й, способността й да продължава. Изпод опаковката всички те имаха огледало и се виждах ту крив и удължен, ту сплескан или изненадващо естествен. Те бяха онази опора, която придаваше несъкрушимото движение, натискът, която работеше всеки ден за несъгласието, напластяваше яростта. Нищо в тази ярост не можеше да се счупи. Нищичко.

ОСТРИЕТА ПИШАТ

Нататък ни притегля. Защо?
Нали
да умираш е противоестествено.
Справедливостта работи и без теб,
колко ли ще ускориш колебливото й лутане?
И въпреки това душата е неудържима.
Случайни поводи са й достатъчни -
едно човешко тяло е червена мастилница,
остриетата свистят - върху стената
                                                   се изписва
име, което обичаш.
Необходим е мост. От дъх и вени,
а те така достъпни са за ножа.
Оглеждаш се - и си самичък.
(Стотици правят същото. Не подозират,
че не са сами.)
Страхът, възторгът ти помагат.
А в дъното
не съществува нищо друго,
освен съпротивление - непресъхващо,
мъчително,
архитектоника, строгият поглед
на Робеспиер и свободата.

МАХАЛО

Като врата обърната е времето и някой
върху нея все си смуче бирата.
През осемте законни часа
очуканият струг с единствен зъб изгризва
за теб, приятелю, една ключалка - да отвориш.
А след това ти дърпаш бравата и оня
изненадан
се тюхка, че му е отишла бирата.
Вратата хлопва. И те виждам впрегнат
в протрития акордеон.
Като файтон от някогашната Централна гара
тръгваш.
Побързай! Жена ти я съсипват
пране, деца и канцеларски листове.
Файтон от ноти. До пиаца “Скръбна вест”.
Три реда буквички е станала жена ти
и те бледнеят изпод допира на слънцето.
И все се луташ ти,
приятелю,
между машината и тая синя музика.
Файтоните се чупят всяка вечер -
душата ти като махало губи сила.
Бих искал, Николай, да си придърпаш връзката,
да бухнеш с акордеона по главата
оня собственик на самочувствие.
Стига му разлива само бирата.

КАЛЕНДАР

Контейнери са дните,
стоварени напосоки.
Вътре е целият ни живот - с тюхкането и
                                                         проблемите,
със сриването и целувките.
Когато спиш, понякога се сещам -
можем и да бъдем тихи, без противоречия,
без цвета на болката и тия
променливи, конвулсивни хоризонти.
Като два портрета благочинни,
напрашени и потъмнели.
Но някак си не става -
идва сутрин
и дните са поредица скандали
със диадемата на слънце обгорени.
А сенките ни от асфалт се просват,
вдигаме ръка - шосе нетърпеливо
от ивицата бяла раздвоено.

ИНЖЕНЕРЪТ

Захапал молива, какви пространства обладава?
Белият чертеж - държава плоска
го всмуква
и се втурва да върти въображаеми зъбчатки,
копае тунели от метал.
Би поправял и първосъздателя,
не му ли се опреш.
Чупи топъл ден, но мирисът не е на хляб.
Дребни са късметите,
скрити във притиснатата му душа -
изплашени погледи,
листа от ученическа тетрадка,
два билета за театър.
Машината е болка! Господ,
стои омазан в кал
над своята хартиена държава.
Ще вдигнем после панаира.
Зад експонати разни с шарени табелки
по един невидим Саваот е взидан.
Прокапе ли масло от железата,
затваряйте вратата!
И богове държани на течение прихващат хрема,
докато търпеливо чакат
от тия инструменти за разпъване
умрялото им лично време да възкръсне.

ПРИТЕСНЕНИЕ

Началникът си е началник винаги,
има право и с ритник да влезе в стаята:
- Искам хубаво изказване
за конференцията утре...
- Добре де, утре... - сядам примирително
по занаят съм подчинен и толкова.
Пиша мислите на моя шеф
за разните неща, които са безсъние.
Човек съм, имам грях понякога,
измъквам мисли от корици пожълтели
и си казвам, поприведен върху папката:
“Да си жив!” за някой мой предшественик.
Моля всички, дето слушат речите,
(мухите, боже мой - любимо занимание!)
да аплодират пет минути повече -
да си поема въздух и ако остане време
ще си оправя възела на вратовръзката.

ПИСЕЦ

Планината е гигантска опната кардиограма -
стъпките ми пишат нещо в нея.
Задъхана, нелепа е душата ми
посред боровете, пръснати като египтяни,
с бели дрехи, неподвижни мисли.
Подобно колело, от скоростта откъснато,
душата ми се врязва в тази неподвижност.
Откъсната от свят, където времето,
изпънато до болка сухожилие,
е впримчено във шини, притеснено в графици.
Мъжди надеждица - поне във събота...
Но съботите са работни джобове
и се изтриват от една и съща употреба.
Колежките - ако остане време
между сандвича и кока-колата.
И обещание за следващата събота.
Сега ме смазва планина от събота.
Сред хлорофилни изблици и санитарни
                                          добродетели
оранжевият минзухар за почест взел е.
Съвсем съм излекуван, хвърлям книгата -
изнежена машина за естетика
ме убеждава, че съм гарнитура на природата.
Благодаря! Съвсем съм чистичък -
изпъната докрай кардиограма,
писецът й остава неподвижен.

КАМЪКЪТ

Дъждове с подскоци се изхвърлят
от изтърбушените кошници
небето дето влачи.
Надолу в урвата дере и скача
река, коса, въже за бесене.
Милувките минават под тревата
пристягат камъка или го гъделичкат,
та с гъделичкане да го разнищят.
А той е мълчалив и неподвижен,
все по-съсредоточен,
обвил в огромната си мида нещо.
Тук-там се лъсват голите гранити,
откровени, неподвижни бицепси.
Повторяема водата глозга,
отвлича наноси, празнува,
долу в ниското ще пъпли някой.
Но ако прокопаеш, винаги озъбва се гранита,
хапе устни да не изрече.
Какво предателство огромно е водата.
Змия кристална свлича тяло
и се навива на кълбо, морета умножени,
взели само формата назаем
на някого. Вържи им франтифлюшки -
                                              водорасли, риби,
опаковката на целофанена кокотка,
но изпод живата й, гавкава наметка
клечи огромен камък, дъвче
сухожилаво мълчание.
И дава линия, характер, име,
защото шетането многоръко на водата,
макар гостоприемна и бъбрива домакиня,
е само равнина, набръчкана от вятър
и крясъци на хищни чайки.
Един огромен синкав епидермис.

РАЗПАДАНЕ

Не искат твоя образ
в алеята на челниците.
Децата и идеите нали опази
от разни удари - до прималяване.
Години наред носи профсъюзните сърца
на тия инженери, отровени от разни прави-
                                                         криви линии,
изтеглени пряко лицата с кръв и туш,
отровени от изнемога, от глупости,
от ядове, намигане, уплаха.
Сега си главен конструктор
и жена ти даже се завърна.
Флагмане, голямата идея време е да вдигнеш!
Но вече всичко се пречупи
от протяжното ухапване на вятъра.
Нерви, мисли, упования,
облъчени от слънце и вода се късат.
Дали очи ме гледат или нокти?
Не е човекът за градината на челниците.
И за покойниците също не е.
Така се лута главният конструктор,
докато конструира мълчаливата си гилотина
някъде на север или под екватора, където
всичко е начало на живота.

ВЕЧЕР В РЕСТОРАНТА

Гардеробиерът е с лампази и напомня някого.
С достойнство. “Ей, ти, къде така...”
Да... Длъжен е да притеснява такива като мен.
Заповядай, скъпа. Женени сме, но все пак
ни се случва и да потанцуваме.
Сигурно сме смешни
със дългото пресмятане по ценоразписа.
Но да оставим тия с фрака и лампазите.
За нас кресливо свирят музикантите,
над окапаните покривки започва да мирише
на пътища и непознати приятели.
Жената от масата вляво
обещава неизвестност...
Забравяме, че детето е за малко при баба си,
цената на шампанското е колкото трамвайна
                                                                          карта...
Но думата ми е за цветето
между кюфтетата и музиката.

КОНФУЗИЯ

От светлина и дъжд бе силуетът й
във дъното на коридора -
едно петно, което можеш да изтриеш.
Навсякъде бе чисто, тоалетните - измити,
сякаш винаги такива са били.
Ала един внезапен ден си тръгна.
Заплака и си тръгна, захвърляйки метлата,
през стената мина, а всичките врати
бяха стиснати устни.
Каза някой: “Май се казва Мара...”
“Мъжът й веселяк е, ама пие...”
“Абе, хулиганствува синчето й...”
Кой знае колко не разбрахме и това нервира
                                                                 всички.
Ама как така да ни захвърли,
насред ентусиазма ни за качество
и толкова мероприятия.
Услужливото ни мнение е провокирано.
Защото се препълниха клозетите.

II. ОПАКОВАНИ СМЕ

Водата има своите обитатели - всеки от тях е облечен с една жилава ципа, която го прави прилепчив, невидим, хищник или плячка. Черупката е средство за съпротива. Но тя те оставя играчка за своеволията на течението. Опитали ли сте с една мида, с раковина, да счупите камък, да счупите зид. Водният обитател е принуден да намери по-твърда, по-остра опаковка, докато го съзрем след години вкаменен в една поза, в едно единствено изражение. Но колко е хубав в мига, когато къса своето твърдо мъртво облекло и търси ново!

ХИГИЕНИЧНИ УБИЙСТВА

Казват, бяс е налетял. Избиват кучета.
Тресат се пушките
подобно кашлица неудържима.
Между панелите се зъби
рижава душа
подобно есенна пътека,
насечена от страх и преданост.
Нечисти песове! Къде се крият?
Мъжете са възмездие.
Единият сред кал и кръв
е изпълнителен
и крачи с името господне: хигиената!
Казват, у дома
хвърчила на дъщеря си правел.
Другият до него, погостуваш ли му,
ще те срещне със лалета и ракия...
Всичките, тъй настървени сега,
другаде са хубави.
В пукнатини, бетонови хралупи,
скимти и лае
наполовина проснатото слънце.
А сутрин то, изплезило език, отвежда
една прозрачна глутница бездомници
в небето.

БЕЗРАБОТЕН

Просторен, неподвижен дом.
Речеш ли да го прекосиш, какво ще видиш?
Обяд, разсъмването - рибя кост,
два-три от Чеховите разкази.
Прозорецът - река от сняг
и домът ти асансьор е към небето.
Уж би могъл - каквото пожелаеш,
а е тревожно тук. Като пред огън.
Чешмата капе. Неподвижен звук
наоколо се наслоява.
Ще те зазида като сталагмит.
Мълчиш непромокаем.
С разходките не се живее.
Приятелите, ако дойдат се стесняват.
Думи имаме, а не върви...
Не съм, не съм намерил още работа.
Тласка те голям, неравен ден -
топка сняг по нанадолното...
Нямаш да се оправдаеш. Ослепен
ровиш.
Огледало няма.

РЕКА

Опряло пръсти в двата бряга
разскърцаното мостче
е скъпото й украшение.
Между дъските гледам: водата с масла и тапи
подхвърля отраженията ми. Те се разплитат
на зеленикави конци. Лица, полупознанства,
                                                          чаша бира.
Какво мъртвило ме обхвана, майко,
не стига въздухът - да се откопча.
Ще стане някога.
Ако не паднa в бързеите, ако не умра задъхан
както рибата, върбите
и всичко, на което викат свобода.
Примамливо красиво е сред тапите
и тая смрад. Като врата към нищото.
                                *
Хората изхвърлят всичко,
което не е влязло в употреба.
Смърт на реката, тая просякиня.
Обичам отхвърлените. Непреклонни влачат
товар от щастие или разлагане.
Не мърморят,
не умират,
нямат нужда от утеха.
Постоянни,
докато във времето не заблещука съвестта ни,
съществуват,
докато не стигнат своята зеленина и риби,
докато не доживеят нашето повторно
                                                          раждане.

ОБИЧ

Стълпени балкани
в лятна омара топят се на запад.
Там,
отвъд заоблените им разляни гърбове
е мама.
Дори когато в нейните прегръдки
главата ми намери най-уютна форма -
все нещо ще ми пречи да заспя.
Ще ми убива наумението да заплача,
да разтапям лошата мъжественост.
Сърдя се, че хлябът е изстинал,
а достатъчно е само, че е зрял
в зачервената ръка от миене.
Даже и под милия й укор
се oткриват пак стълпените балкани,
които се топят в далечина.
И все си мисля, че отвъд
заоблените им разляни гърбове
е мама.

ОБУЩАРНИЦА

Слънцето е обувка,
там,
където се кръстосват тротоарът с
                                                          хоризонта.
Всеки божи ден за моя баща
беше една скъсана обувка.
За пръв път сега е захвърлил
кочана със несвършени поръчки.
За пръв път, мили мой,
не си премазан с болките на някого.
Твоят дим,
отпуснат върху вятъра,
в каква посока скита?
Умират
обувките, които си поправял.
Един-единствен чифт не се изтрива
по паважа на небето
кафяв денем,
бял - нощем,
търси формите на твоята душа.
Кафяв денем, бял нощем.
Никога официално черен.
Раздвоени сте,
докато кърпиш кундурите на Господа,
как да се зашие живота
на хората, които
не носят кърпено.
Един-единствен чифт не се изтрива,
макар поправян многократно.

* * *

Все още си отвътре,
обичам те.
Гигантски комари
с хоботи от слонова кост
тръстиките на моите сънища смучат.
Смисъла, мисленето смучат.
Не летят, а ходят
кого събират в коремчето си
щом се чупят тънките им крака?
Сърцето-балонче пронизват -
вътре пулсираш ти
бяла ларва, летяща илюзия,
която ту пълзи, ту ходи,
но не иска да се излюпи.

ЧЕТВЪРТИТИ КРИЛЕ

Аз, вестникарят,
сутрин влизам в завода.
На портала все смятат
колко прешлена липсват
на моето работно време.
Червен шал, несресана брадица -
почти съм пастир на 3000 човека,
на новините помежду им,
макар понякога
да ги подменям с билети за театър.
Излитат
големи бели страници
с едни четвъртити криле,
с алени очи,
а всъщност най-много рисувам
пространството между буквите.
Накрая вместо вестник
се получават 900 покани за 3000 човека...
Покани за една късна вечеря на чаша бира
с оркестър, който свири менюто по ноти.
В края на месеца винаги треперя
ще изпие ли някой
самотната чаша.

НАЧАЛНИКЪТ

Понякога съчувствам на началника,
нали инфарктният му труд е във цимента
на бъдещата сграда?
Все пак не искам
стена от хора - бент напукан,
сълзи, напира, ала се удържа.
Звънят - стена от телефони,
изгърбени, предизвикателни, с контури точни.
Светът е свят, когато е от телефони.
Жиците не виждаш - и сновеш отчаян,
редиш, класираш, награждаваш.
Почти въздушни телефони - би могъл
да заповядваш: време за звънене,
време за мълчане, време...
От звън, от ругатни, похвали се оформя нещо,
но става смешно -
влиза друго, дето не е телефон,
несъгласувано
със изтощението, с някаква спасителна идея,
(която се наричаше работна, ала ти забрави!)
Диригенте,
трябва да го приковеш.
После ще го изучаваш или хулиш,
ако вместо теб не го направят телефони...
Бих искал да се радвам, като пия с тебе,
но неусетно се увличам:
“Наздраве! За успеха!” моят звън се носи.
Широк е тоя свят, не е за телефони само.
Инфарктите са все пак справедливост.

НЕПОЛЕЗНО ИЗКОПАЕМО

Засяда супата, която ми сервират.
Откъде се появяват все тия
редки неполезни изкопаеми -
с очарователна усмивка, с маниери
и съзерцателен поглед.
Не ги оглозгва устремът и болката.
Културно можеш да беседваш с тях,
би било чудесно,
ако не беше нежното им неучастие във всичко.
Чифт лакти, (ръкавели липсват),
за тях разместват внимателно нещата.
Изкопаеми сервират супата.
(Ах, как ви дразни грохотът! Да не шумолим!)
Някое добро сърце освобождава
пространството пред вас.
Голямо розово cърце - памук от захар върху
                                                          пръчка,
не е даже злобно, докато замахва с нея.
Хвърлям супата... Живата врата крещи,
повдигайки ощавената тапицерия -
официалната врата, която
отдавна
не е отваряна с ритник.

СКЪСАЙ ОПАКОВКАТА!

Всеки ден ни пристяга с един възел,
много неудобно сложен около шията.
Да се изхлузя от дрехите,
от жена си, която обичам,
от думите.
Промушваме се, стискайки камък.
Не захабените мебели, не моите чорапи,
не покривката се разнищват.
Пейзажът е опакован.
Идва (много рядко) тази,
която подгъва моята риза.
Изпъната и учестена.
Тя облича своя плач като празнична дреха,
с нож са отворени устните - и докосват
от вътрешната страна моята кожа.
Не е жена, а откъснат вестник,
хроника, пресечена по средата.
Бих могъл да й дам всяка развръзка.
Не, не се изхлузва животът, дрехите върху нас
                                                          зарастват.
Късам бинтовете.
Не може да няма планета,
където раната е истинската ни кожа
и ни докосва диханието на другия
преди да се втурнем като смърт
вътре в него.

 

III. ПРОСМУКВАНЕ

Водата има един ръкав, където се движи бавно, утаява се, вдига очи от папрат, приютява дивеч, пълзи с неизброими коренища, поглъща и ражда. Изстрелите, примамките, мракът, безпощадното поглъщане са дело на мекото й лениво тяло. Привидно стои. Но водата продължава дори дълбоко под всички сухи острови и скали, за да бликне искряща в дълбоките каменни подземия. И да напластява капка по капка своето тяло от смисъл.

ЗА ПРИРОДАТА

Валма зелени кичури
тук-там димят под слънцето.
Най-искрено небе
от бряг до бряг над планини и зъбища.
Такава искреност и синева жестока
убива всеки надарен със разум.
Сега спокойствие ни ослепява
и нека му се доверим изцяло.
А после мрачни бъркотии.
Събаря едри голи мълнии.
Отново чисто. Няма памет.
И си остава неподсъдно.
Тук шипка вещерски разкрачена
пръстите ми със бодили близва
и топла любопитна кръв
на свобода под слънцето занича.
Да бих могъл тъй истински и песента си да
                                                          завърша,
непотребно би било до края всичко друго...

Всред стаята объркано е влязло горско пате.
Сива топка нежност и недоумение -
почти мистично не разбира моите действия,
а в очите му изгаря влажен блясък.
Със горд и независим нрав
с достойнство строго и неопетнимо
удря грозните ми пръсти с тънък клюн.
Недоверчиво към доброто -
посреща с удари и хляба, и пръстите ми,
                                                          и водата.
Едва готово за живот,
със безразличие, с учудване едва забележимо
стои срещу смъртта. О, тя навсякъде е

притаена.
Не бяга в стаята -
тук недостойно е да бягаш.
Всички изходи са малка клопка -
силният желае да те види в ъгъла.
Събудена пчела от него се отронва.
Но е разбрало -
безпомощни са те еднакво в тази тясна стая
и продължава зорко да следи не нейното,
а моето движение.
Спартанецът не е достоен
за смъртта, заобиколила тази нежна топка
                                                          перушина.
Родено преди шепа дни -
достойно за живот,
достойно и за смърт.
Да бих могъл така и песента си да завърша
непотребно би било до края всичко друго.

КЪЩАТА НА ДЪРВОДЕЛЕЦА,
НАРЕЧЕНА КЪЩАТА С ЛЪВОВЕТЕ

Клечи си къщата край река от асфалт
и автомобили с ноктеста светлина
вечер къртят мрака от ъглите й.
Стените лъхат на сушена шума,
но по тях горещи лъвски гриви,
лапи под дъжда - не избеляват,
ще се случи нещо. Тишина е.
Може би отново ще застане
стопанинът, смехът ще блесне
тук. Такъв бе той -
от глас и смелост, от ръце и упоритост.
Даже вцепененото дървo раздвижи стави,
за да смели жито и разпъне шаяк...
Спят червеи сега в иконата. Отдавна
продължават справедливо дело.
Само тия гневни лъвове не избеляват,
нещо много скъпо им е доверил човекът.
Полусляпа баба Ангелица диша,
дo софрата две нехранимайчета се топлят - още
може да посреща гости тая къща.
Имат нещо болно на сърцето?
Някой ги е напоил с обида?
Знае да лекува като всяка баба
лоша хрема, севда, лоша дума.
Сухата ръка е мека билка
ляга тихо на главата.
Баба Ангелица -
малък къс от лято и смирена благост.
Спряла там, де всичко се привършва.
Най-достойната.
На майстора жената.

ХАЗАЙКАТА

Лицето на хазайката е плетено
от орех сянка и от вир светличе,
сърцето - менче малки риби
от дневни мисли и от нощни грижи.
От дъбово дърво с женската й длан -
ожулена, оголена до жилките.
Необхватен труд седи -
по-голям от бялото тяло на деня
като мост между две нощи,
вграден здраво в бреговете им.
Жената прилича на мама.
Хазайката и мама - една пропаст време,
между тях цяла епоха смърт и слънце.
Неразбираемият свят на една голяма улица
е по-разбираем от този глух ритъм,
векове отмерван върху голия контур на
                                                          планината.
И все пак обичам жената с твърдите длани,
с мирис на тор, с дълбока умора.
Тя все пак прилича на мама,
нещо ми се изплъзва...
Вода или име?
Вода или сребърни камъни?
Вечер това ме измъчва, вечер, когато
ям мляко, от топлината пия,
когато ми е нужен някой
и слизам в кухнята, нещо питам.
В присъствието й долавям смисъла на дните
и на есенните, и на зимните, и на другите -
да си говорим - и то да е всичко.
Какво ще отнесем - монетките в джоба?
Но всичко това се събира в един джоб.
Жената излиза на двора.
Студът скърца зъби. Пролет е.

В КВАРТИРАТА. ЕСЕН.

Отвън стърже бръснач вятър,
навалица мръсни чинии на перваза.
Водата измъква от чешмата голо тяло
като змия се обръща, хапе ставите.
Прогизнал е просторът - дъждове, шума,
а зимата ще се протяга - ще ни омръзва
                                                          страшно,
казват тук: “Ако веднъж се напием,
ден-два - и отива лятото”.
Децата свиват очи, мечтаят за август,
събират го с едри букви в страничка -
август бие в печката, август - в стръкче
                                                          мащерка,
оплетен в грешките на волна граматика.
В студа на стаята преправям всичко сбъркано.
с червени тънки линии аз август поучавам.
Снегът го няма още, а лятото къде ли е?
Зад планини от дъжд се подиграва със
                                                          синтаксиса.

ЗА СЕЛЯНИНА, КОГОТО УЖ ПОЗНАВАМЕ

Живея тук. И се съпротивлявам.
Не искам да се съглася със тия
навързани синджири дни.
Нарамва бай Евтим секирата и добротата,
ала и двете тук сега не са необходими.
Дънери пращят под клина,
сутринта е закопавал млади корени.
Агнета, родени вчера, бутат
копито на овен, увиснал на куката.
Двуетажният му дом е легнал на гараж
и самият бай Евтим си замърсява въздуха,
а природните идилии от стиховете
                                                          на поетите
са само букви.
Истината е в прогнозата за времето.
Отлюлян съм в други дни и нощи,
изпълнени с надежда и стремителност.
Имат малка разлика, но какво ще е без нея
любимата жена и профилът на Витоша,
нежната вечеря и леглото бяло.
Незабележима разлика - да лягат дните,
твърди тухли на гостоприемен дом.
И след мен да има светлини и обитатели.
Дом от мисли и небе обрасъл.
Живея тук.
Надежда и отрова -
на глупост и на разум не се насищам вече.
И границата губя.
Едно небе одрано. Едно небе от мозък,
от отчаяние и радост в мен се мята...
Боже!
И аз съм тръгнал децата да науча!

ПРЕЧИСТВАНЕ

Дано да слезе бай Евтим привечер,
бутилка вино от града му нося,
ще каже ей - тъй някоя небивалица
за стари земетръси или ергенски нощи.
Ще пие малко, ще остави полупразна чаша
да се прибере при баба Катерина
и чак тогава самотата ще се свие
като змия голяма, в осемте ми ъгъла.
Ще бъда в нейните кълбета мъртви
като неопределена средина на някаква вселена,
ще пия сам, ще слушам бръщолевене
за любов, залутана по етера.
Пиян ли съм? Но и около мен мнозина са пияни
от невежество и колбасарски мисли.
Тук раснат родове и хората огризват свойто
                                                          време,
пътуват между София и селото,
прегазени от пътя.
Дали наистина обичам тях, и пътят им дали
                                                          ще ме спаси?
Или видиотен обичам само себе си,
потъвам бавно в себе си и страстите ме
                                                          заслепяват?
Моите мечти - строги и високи борове,
денонощията ми, претъпкани с видения,
фантазии и подготовка,
всичко поразително се умали във ежедневието,
превърна се в дете
и преминава смаяно под масата,
а върху нея хората решават своята история.
Каква съставка липсва във кръвта ми?
Неусетно като от тъмна болест заболява
                                                          всичко хубаво.
Къде са тези, които подир мен ще тръгнат?
Една империя на детството ме изоставя
и нищо равно с нея не съглеждам в бъдещето.
Кервани и стада от облаци се движат
и отнасят мили и велики като пролет хора.
Мама своя свят не излекува.
Смъртта ще свари татко примирен и
                                                          философстващ.
Само мама го увличаше със своите наивни
                                                          грешки.
А аз вървя и сляпо търся близостта на хората.

 

V. ПОДИР ИЗЛИТАЩОТО

Водата има една граница - високо върху раменете й се е облегнал въздухът. Той е населен с неопитомени звуци, пера, облепен със слънчеви ивици или купища свечерени небета, изпълнен е с лекота. Мечтаем: един ден ще се събудим не водни животни, а хора, птици, звезди. Нищо не може да съкруши нашето мечтание, макар в прозрачните му мехурчета да диша и отчаяние.

МЪЧИТЕЛНИ ОЧИ

Утихват сини твоите очи.
Не помня цвета им,
но са сини,
както не помня пътя,
по който минавам,
както не помня своя живот.
Трябва да виждаме доброто,
дори наивно,
дори скроено с груби, неумели ножици.
Не за да се учим да вярваме в него,
само по-леко да си го представяме -
отдавна го носим в нас самите.
Зная, зная какво ще ми кажеш:
“Най-тежко ни разочароват най-близките...
Разпилява се чуждата душа, къса се хастарът й.
Не искам да разстърсвам никого,
получава се без да желая, случайно една гласно
казана реплика
от всекидневния мъчителен монолог."
Най-често ни опустошават близките.
Непостижими, единствено умеят да отчайват.
Зная, зная, но трябва да си го представяме,
доброто е една розова птица, която повече
прилича на кръв...
Тези думи нямаше да имат смисъл,
ако не бяха очите,
които умират, щом ги затвориш.

* * *

Моя лястовица
и вода,
и дреха, (как да те наметна?).
Скъпа и единствена,
върви животът и ни свързва.
Дори единствено това добро да стори,
ще е достатъчно велик да го живеем.
Започна - просто да опитаме,
живяхме чужди,
неутолени,
подозрителни -
сега усещам - вмъкваш се във моя череп като
                                                          огън,
ту отровна, ту лечебна.
Още
със люлеещи прозрачни думи
ме отвличаш - кехлибари...
В тях замръзнали се стоплят
стръкчета и редки насекоми...
Идва дъщеря ни, може
до прехлас и до премала да ги гледа.
Синеоко слънце мое малко,
ще си идем ние -
тях ще ти оставим.

ПОДАЙТЕ МИ НОЖА!

Всичко, каквото желаем да имаме,
е като дива патица - едно неволно наше
                                                          движение
и е в небето, във водата, в шубрака.
Пръстите още усещат топлината,
                                                          движението
погледа, който се блъска...
Не искам това въже, което ни тегли!
Прилича на истински юг,
а дните са жертвоприношение.
Да го отрежа! Нож съм,
който не могат да купят.
Но въжето е пъпна връв,
ще умреш от въздуха, който нахлува,
ще умре някой на другия край...
Не, не сбъркахме своя истински юг,
въпреки все същия маршрут до изнемога,
въпреки че се късат подметките
от озъбената съседна надежда,
защото трябваше да изберем.
Не се дърпай, не излитай, див крясък...
(Как би била дива патица, ако не си в небето,
във водата, в шубрака?)
Ще си добре сервирана пуйка.
Е, да сложим салфетките!
Дайте вилицата и ножа!

НЕЧУПЛИВИ ДНИ

Между псувните и лекарствата
има едно бяло петно -
заобления задник на сестрата.
Откъснати
сред бoлките и надвесената смърт,
бинтоваха ни в един кюп.
Някой изключи Гершуин.
На третото легло един плете
мрежа - петък е пазарен ден.
Какво да сложим в нея -
времето е измърсен чаршаф,
ако го смачкаме - купчина за пране.
Шивачът три пъти го изписваха,
пак е на системи.
Не ти е позволено, приятелю на платовете,
да ги докосваш. С мъхести длани
те хващат за гушата.
И за другия почти е ясно:
думите му съхнат като влажни корени -
с АПК-то не свършва светът,
нито с внуците в неделя.
Времето е
бяло, безцветно, неподвижно,
проснато с отворени очи сред стаята.
Какво се мяташ невидим наоколо,
другарю Гершуин!
Транзисторът е умъртвен.
Мълчанието е достатъчно анданте.
Своето скалисто място
да прекопаем,
докато сме още тук.
Утре можеш да ни композираш
другояче.

* * *


Как странно се измъква
животът ни като стебло.
Изтръпват стиховете в нас
и само дето ни е лошо,
но се надяваме - ще мине.
Дъвчем аспирин, така
отвътре побеляваме...
Угрижени са близките. Ала
какво могли бихме да им кажем?
Така и сухото листо
на огъня се свива.
Нима това е примирение?
Умиране. Умиране. Умиране.

ДЪЩЕРЯ МИ

Мое синьо момиче,
мой континент неизследван,
две езера и потъвам със поглед,
риба прохладна. А твоето дъно къде е?

Ти - моят единствен извънземен изход
в тоя свят, опакован от собствената ми кожа.
Сега, каквото и с мен да се случи,
няма кой да ме счупи, копие мое,
                                            няма кой да ме счупи.

Чаша, пълна с живот, със прозрачност и време
изтръпвам понякога - хала минава и скъпите
                                                          съдове взема.
Между възглас на радост и възглас на ужас
                                                          вървя колебливо
ние сме в този живот, даже после съвсем да си
                                                                  идем.
Това, което “било е”, “е” - е еднакво
е “е” и “ще бъде” след сто и първото лято.
То е тук, то ни гали със клони въздушни,
очите ни виждат жалката улица, храст или
                                                          кофа боклуци.
А минаваме всъщност през великолепна
                                            невидима сграда,
растения, звуци, платната на улица “Радост”,
всичко се движи, минава през нас, съществува,
ликува и страда,
неочаквано, даже съвсем непонятно.
Моя малка извънземна, несъгласна със мен

магистрала,
вбити сме в сърцевина, която е черна и бяла,
още сме тук, дори ни втриса от злоба -
сърцевина, наречена живот. Цвете мое!
                                                          Наречена огън.

ОТПУСКАНЕ

Не е чак толкова това, което имам -
следа, посока, млатене в ребрата.
Понякога жена ми се усмихва,
понякога във нещичко успявам
и то ми дава сила да не хленча,
да гледам, докъдето стигам
без бръщолевене за лесна полза.
Понякога, прониже ли ме безнадежност,
кураж си давам: имам десет дена отпуск,
невзети десет дни посред лета и зими.
Не мога да умра - как ще ги оформят
службашите от личния състав на дядо Господ?

ДЕБНЕ НИ

Е, стига с тия вмъквания нежни,
дотолкова ме изненадват,
че аз живота си превръщам
във взиране, в мечтаене, във глупост.
Така въоръжен, (отвътре разнебитен)
все по-удачно се предавам,
беснея, скърцам, остря остриета,
които не употребявам, но не пускам,
готов докрай да се разправя с тебе. Но ти се
                                                          вмъквай!
Косата ти златиста се излива
като масло - уж моят огън да угасне.
Опуши ме отвътре,
разрани и издълба.
Не знам какво все още дърпа вдишването мое,
във кожата си да го облека, дано поне успея.
Ще я стягам бавно, докато извикаш...
Пред тоя кладенец наднича виновато
пребито времето - и кокалче не смее
от пиршеството наше да захапе още.
Но предусеща миризма на кръв и дебне.

ДУМИ

Необузданите думи
трябва да дишат.
Не са коридорите,
нито стаята,
нито чаша вода
средата, в която те се чувстват добре.
Те не умират веднага -
думите просто привикват
сивеят, сбръчкват се
стават капки мътна вода...
Необузданите думи
трябва да дишат!
Да се допират до много жени,
знамена и юмруци,
да събличат, раняват и галят.
Само така те са усмихнати, млади,
само така поникват, пронизват,
ожесточават съпротивата си
срещу този вулгарен, гладен, неприличен свят.
И все пак,
и все пак,
необузданите думи са чисти,
само тогава, когато нежните пръсти на
                                                          твоята обич
ги докосват едва-едва:
пламтят и ни светят необузданите думи,
подир които душата ми
плаче и тича
мъртва, но все още върви подир теб,
хипнотизирана.

ПОДИР ИЗЛИТАЩОТО

Каквото и да се променя, по посока е на
                                                          лятото.
От него останаха черупките -
илюзия за вечер и кръвното налягане.
С какво да ги напълним - повторността на
                                                          дните
гризе надеждицата като вафла.
Това, което мислехме за щастие,
е коридор без дъно. Отляво
са кухните на страха.
Ключалките не казват много -
докосвания, нишка от платно попътно
трептят преди ключът да смаже
тъничката недовършена представа.
Сърцето ми се дръпва.
Пращи хастарът на нощта, откъсва се,
почти е бял, болят го гвоздеите на звездите.
Всеки ден е аспирин - ползата от изпотяване отчита профсъюзът на събрание.
От ден на ден изкачваме се - сърцето обитава синя сграда като капище.
Има смърт. Каквото става, по посока е на
                                                          лятото,
макар и да стоим с черупки във ръцете
като Пинокио подир излитащото пиленце.

 

V. КИСЛОРОДЕН
ГЛАД

Водата в един аквариум е също вода. И когато кислородът свърши, всичко живо отива нагоре, отваря уста не за да яде, а за да диша. Никаква мисъл, освен един-единствен страх: да се диша! Почти парализа, виждаш - някой се откъсва и потъва, но ти все още поглъщаш кислород, учестено, учестено, учестено.
Прераждането започва най-отгоре, когато разбереш, че само да се страхуваш не е достатъчно. Вледеняването също започва отгоре. Светът на сухоземните навярно се е зародил, когато кислородът във водата полека-лека е свършвал.

* * *


В тая нощна стая
озонът все не стига.
Спят двайсетина бели дробове,
вкопчени в болезнения въздух.
Любима!
Тогава идваш изпод моите клепачи.
Опитвам се да задържа със зъби
кислородния ти образ
и в болничната стая да нахлуе
със жадни клони планината.
Опитвам се да хвана
синкавия силует,
но е невъзможно
да преградя пространството.
Единствено
проклетото небе ни свързва.
Гласът ти - жица светлина
е телефон, с небитието разговарям:
знаци, устни, полудуми...
Любима,
навярно си аритмия на моята фантазия,
гладуване или умиране повторно...
Не искам никакво лекарство.
Огнището,
огнището се пука от несдържания огън.
А сутрин в тая стая става дума
за разни случки от живота,
който се е свил подобно камък в гърлото
и въпреки това изпълва ни с великолепие.

ДУША ОТ ПЛАТНА

Плитчината е примка.
Омръзна ми да се правя на лодка.
Три мачти платна,
но в това безветрие
те са само юмруче -
смешна закана към небето,
проснало голямата си несправедливост.
Морето смалява водата си,
Вятърът! Вятърът!
Остава голата кожа.
Отдалечава се плиткото цамбуркане.
Платната - бити, мачкани,
все още не са молба към синята
                                                          несправедливост,
а тичане и сблъсък с корема на вятъра.
Вятърът! Вятърът!
Нека се задави, нека повърне,
макар по дървените ребра
да стържат зъбите на рифа.
Казва: “Не сте безсмъртни,
нищо, че имате душа със стотици платна.”
Гърмят платната в ребрата на вятъра,
плиткото цамбуркане се отдалечава.
Ако, разбира се, не си лодка
захапала юздата на това крайбрежие
така прозрачно, така хранително.

ПРИЛИВЪТ

Започнах много неща едновременно.
Приливът съм - мислех -
само постоянство и ще нахраня
зелените ножове на скалата.
Само постоянство,
защото делата изглеждаха прекрасни.
От голямата постройка имам само вратите,
посоките Север, Юг,
които променят името си, ако ги следваш
                                                          с постоянство.
Да не се пречупя под тежестта на скалата
- повтарям си -
стоварвам своето тегло
оразмерено, адресирано като жертвеник.
Зад всяка врата от камък
една стиска сено
и само дъхът напомня небето,
онова шествие, онова шествие...
Не се понася повече
това озверително постоянство,
това злощастно хранене
на зелената гмеж.
Утрото с вълчи нрав се просва върху пясъка,
лочи голите стъпки на тъмната вода. Лочи
                                                          сърцето ми.
Не се понася терорът на светлината.
Тя ни дава очертанията, цветa, големината,
тя характеризира предметите,
тя ги именова...
Искам друг глас!
Те не са така страшни, нямат този контур.
Може би светлината е една измама,
само наречена светлина...

И приливът продължава
своето безкрайно мърморене.

САМОЛЕЧЕНИЕ

Колко е нетърпима надеждата,
разполовена,
надяваща се на живот повече от всякога.
Не умира с нито едно свое парченце,
почти поразена от парализа,
протяга нервно пипалца, опрени на въздуха,
които променят посоката си и своя ток
непредсказуемо -
докато дъвчеш сандвича и се буташ в трамвая,
докато шофьорът е твоя феодал,
след тези 30 минути ще бъдеш предаден на
                                                          друг феодал.
Трябва да се откупиш на изполица
с ръкопляскане, с малко похот -
все някой феодал те пришива отнякъде
към своята папка.
Сандвичът, който сега си захапал
е също надеждица - нетърпима, разсечена,
още махаща с пипалца във въздуха.
Този въздух от време на време
гледа с очи на пациент
твоето не дотам бяло, не дотам чисто
облекло на лекар.

ДЕНЯТ Е БОС

Как се прибира вкъщи! Стъпва сякаш
по рафтове, изпълнени - не с книги,
както бе мечтал - а с гьон оръфан,
с озъбени обувки от мазоли вкоравени.
Светът край него се е скъсал да върви,
докато бай Лозан набива клечки,
железца поставя, лъска някого,
а очите му, обърнати навътре,
подметки късат в далечина от кораби, от
                                                          музика
и няколко измъчени надежди.

Как се прибира вкъщи дядо ти Лозан -
мълчи и чупи хляба.
Така все някой чупи от остатъка,
пари не стигат, ту бронхита нещо
или слепият му брат не може да е сам...
А случайността със треперливи пръсти
листата къса,
докато хвърли на паважа стъблото голо.

И лекарите този ден си тръгват боси.

ВОЕНЕН ЛЕТЕЦ

Твърдоглави човеко,
част от сребристата анатомия, наречена

самолет,
както Христос на кръста
си вързан за тия ракетни двигатели.
Напукано небе, съшито от твоя гол живот.
Кротък е шивачът. Ръцете му дали усещат
                                                          конеца
тази бяла разделителна черта,
забола кройките на стихиите -
увисваш, разпънат върху крилата.
Не съм спокоен, не съм шивачът - той
се вглежда, плюнчи молива, размисля.
Още ме втриса от страх,
още обичам
големия хазарт на живота.
И твоята единствена смелост,
е лишена дори от смисъл.
Малко е нужно
да строиш вместо да прахосваш
да имаш музика, дом, да те докосва жена.
Трябват още няколко шева,
за да бъде времето представително.
Колко е гол хоризонта - трепери,
клечи кльощав и синкав
на оная гранична бразда
пред небитието.

НОКЪТ ОТ СВЕТЛИНА

Как ни мачка тая бездна
удари, усмивки под тезгяха,
между ноктите понякога забит изохква
друг свят, нокътче от светлината.
Внезапен - и разбираш
колко много си тежал върху самия себе си.
Жестока милост - за миг да се докоснеш,
разумът е само лъжичка рациново,
но не помага.
Жестока милост - готвим се изцяло
за някаквa усмивкa, за беден жест накрая,
каква огромна смелост, през нокътчето остро
издухва се животът ни непромокаем.
Дали е смърт? Надежда? Троха, троха от
                                                          смелост
дните ни преследват, глутница неясна.
От себе си да се изскубнеш не е ли пътят,
                                                                който
дими към небесата.
Подобно клон насечен
си цял смола и болка. Очакване за пламък.
Но всъщност те познавам.
Започваш да живееш.

СТЪПВАШ ВЪРХУ ЕДИН ГЛАС

Между имоти, притеснения
все не можеш да допреш гласа,
бял във притъмнялото пространство.
Белканто - от далечина, копнеж и плач,
а не досягаш тихата му кожа.
Много важно! Мeзето също има глас,
водопроводът е белканто,
майсторът си има двата вица,
клюката е с вкус на алкохол.
Ослепителният глас съвсем, съвсем не ми е
                                                                 нужен.
Насадил съм двама буфосинхронисти
в личната градина -
реколта смях върви на поразия.
Подкрепят ме и телевизорът, и разните
                                                          шивачи
за разбираемост по моя мярка.
А ослепителният глас не свети, а умира в тая
                                                          къща.
Нали културните организатори
не го докараха във ОФ клуба.
Макар че нещо ме яде отвътре -
хора казват, бил опънато въже
по него във една страна ще идеш,
чиито граждани
права над всички собствености имат.

ЛИПСА НА ДВИЖЕНИЕ

Къде бе ти, вода,
очите ти да пия?
Как бавно драскат ноктите ти по тръбата, къде бе твоята целувка,
прозрачната ти кожа по устните полепва.
Тук беше жаждата - разтреби всичко.
Слънчевите отпечатъци все още в мен играят.
Женствена, проникваща, отдадена
тук беше жаждата.
Багрите й недействителни рисувахме,
цветовете й полепваха по уморените ни мозъци
- етикети върху куфар за далечно плаване.
Къде бе ти, вода, проклинахме те
и се отдавахме на безпаметно бълнуване.
В какви въртопи и скали си скитала?
Кому си раждала деца,
вечеря слагала и утешавала?
Разбий леглото си дотук. И триумфирай!
Очакваме те - не речни камъни -
с жив пулс, всецяло от вода създадени!
Изхвърляй удавниците, вкопчени във теб,
лъжиците, страхът и всяка милозливост.
Разлей се! Насъбрана в нас,
най-нежен взрив, протегнат към небето.

НАПУСКАНЕ

Бе тихо в твоето сърце
и отпечатъци от устни
ограждат върху опнатия сняг
един замръзнал плач.
И птиците са вече вледенени
и рибите изпускат своя дух -
макар и воден,
съдържаше той малко топлинка.
Тук не пристъпва никаква година,
а най-малко Нова
и оня дядо дето си припомня
съдържаше три напръстника не топлина,
а мраз.
Настъпват гръмогласни хора,
отново в изпотъпкания сняг ще опнат
смях, който предстои да стане плач.
Но ние няма тук да бъдем
при толкова изстиващи неща.
Глухарчета от пара
ще яхнем по гръбнака на небето
по устните ти,
по очите,
по голото ти тяло необятно
издигам своята душа, която
не по погрешка именувам свобода.

 

VI. НЕБЕТО Е РАНА

Един взрив - и сме хора! Реката е под нас. Ние сме възседнали раменете й. Отървали сме се от нейното иго, обладали сме я като жена. Наистина ли? Един взрив ни превръща в хора. Но въздухът е също воден свят, а и ние сме съставени 99% от нея. Небето е също вода. И горчи, защото таван не се вижда. Като дъжд - слепи и зрящи - отново сме нейно движение, смес от кал и светлина.

НЕБЕ

Твоят непречупен глас
като спазъм преминава
в мойто тяло.
Разпъната от малкия си син,
от наема, сред грижи и домати
все пак те има -
и плющи небето.
Събарям всички кулички на задоволство -
семейство, работа, и дом, и всичко
дали е щастие или привичка?
Разбирам как се вмъква
влагата, съпругът, липсата на всякаква
                                                          подкрепа.
И те си имат своя празник.
Връхлитат унижението, блясъкът.
Не се пречупвай, нежни адмирале!
Полепва роклята върху дъжда и вятъра,
докато ти и аз - две саби -
изтръпваме, сред погледите вкопчени.
Между кодекси правомерно щастие
прозрачният ти глас се мята
все още жив, все още вдигнат към живота.
Плачът е стълба, мъртъв глас, по който
хлебарки със нашивки се изкачват,
хихикайки, на пръсти към небето.
Бъди над всичко,
мачта, забита в слабините на вятъра.
Плющи над нас небето -
това е шансът ни да оцелеем.

НОЩНА СМЯНА

С очи изтощени
разбрахме: всичко отиде по дяволите.
Вдънземя, поглъща го огън,
клокочи към дъното на оная вода,
която не знаем дали има дъно.
Потъва един свят,
който дълбахме със своя живот -
кой с половин, кой с четвърт,
а най-съсипаните - вложиха всичко.
Сега - ужасени - ние сме половин хора,
една четвърт или съвсем нищо.
Сега - като сплескани жаби, пак с тия половин
                                                                     хора,
четвърт или почти нищо
строим нов тунел
към горния свят,
в който казват има гирлянди, жени, клони
и кръгло като монета пладне.
Не сме жаби, но се кокорим от страх,
когато вечер пред телевизора
слушаме големия скандал на живота,
панаир от мошеници, панаир от крадци.
Негодни сме, но този свят
не разполага с по-добри от нас,
не е уханен плод, току-що обелен, димящ.
Горният свят има
единствено нашия страх, нашето огорчение,
нашето отчаяние.
Премазани сме, но този свят е сираче -
няма никого другиго.
Оттатък е банда оцъклени очи,
банда от речи, от жажда, от жартиери
и ледени мисли.
Започваме пак отначало - ние,
половин, една четвърт или почти нищо.
Хората от нощната смяна.

СВОБОДЕН

Сърце, забито в ножа,
стена се мъчи да разчупи
огромната глава, застинала отсреща.
Въжето бяга от един човешки врат -
ужасен писък,
преследвачът се увива с него.
Такъв е този свят - на черно-бели квадрати,
две армии - едните стъпват по черното,
другите - по бялото.
Не се срещат.
Въпреки това се протриват, прокъсват, пробождат -
пробивни машини в една въглено-тебеширена
                                                          държава,
където лесно дълбаеш,
лесно те дълбаят,
за да имаш съкровище от прах.
За да има вятърът храна,
фунийки от прах ви поднася и ви увещава:
“Сладолед!”, “Захарен памук!”, “Торта в
                                                          целофан!”
Щемпелът е една-единствена звезда или
                                                          петдесет
малко раирани,
вдълбани в темето.
Такова е времето: “Сладолед”,
памучно е времето,
малко дънково, целофанено,
сладък кухненски нож, поднесен с панделка.
Сърце, забито в ножа,
стена срещу огромната глава,
човешко-телешки врат - подир въже от писък.
Накъде? Гладен съм
за жената, която обичам.
Тя дъвче и плюе душата си - върви през бели
                                            и черни квадрати
ослепително тяло,
обезглавено.
Главата се влачи на три километра подир,
дъвче сандвич - дъвче алена лента
                                           - алена лента,
дъвче моите пръсти, моя лакет, моя гръклян,
(или ги целува - не зная, дотолкова съм обезумял).
Тя има тяло пронизано от черни и бели квадрати,
тяло-вода, тяло-омара, тяло-мазут.
Тя е арфа, стъпва, където поиска,
неистово тяло, проснато
напреко Млечния път, напреко галактиката
от глада, отчаянието, отчупването
на костите, на сухожилията, на железните зъби,
с които времето ни е захапало.
Дъвче, дъвче, надува балони
от страданието, от страдането, от стаяването...
Обичам жената, макар този писък -
за нея се моля, въпреки
че съм въже, стена и нож почти рохкав,
аз се влача подир една отрязана глава
съвсем жива,
подир една следа, една пълна с мрак гайда,
връвчица от звуци, която ме дърпа назад.
Не смея да се обърна -
роден съм в тази държава -
черно-бели ножове, черно-бели квадрати,
черно-бели вратове,
все още мога да лазя,
да хапя,
да обичам,
да обличам
и с душа от ножове да съм свободен.
Пиша го с тебешир и въглен -
върху очите ти, върху себе си:
Заявление до работодателя,
който ме оглежда, споглежда, отрежда
място на рафта, място в тезгяха
до една великолепна глава на жена,
чиято кръв оцежда все още.

 ИЗСМУКВАНЕ

Понякога те виждам многозначна -
по-подвижна от огъня,
по-домогваща се от вятъра,
който бушува отвътре.
Една песен, която не разбирам,
низ от вопли, закачалка за облаци -
капе дъжд, мътен плач, застоял с години.
В котелката с чая капе,
няма грам захар, няма надежда,
мътеница от бели очи,
от слепи сърца, от вътрешности.
Една песен -
вече не я разбирам.
Наследена е от моя баща.
Убеждават ме - не е песен, наденица е,
можеш да ръфаш отдалече, лигите ще ти
                                                          изтекат.
Убеждават ме -
може би ще ти хареса, сега е
времето на малките клоуни:
Паноптикум от кланящи се парцалчета
едни се развяват на изток, други на запад.
А всъщност ние стоим с теб,
впили устни в една вече неразбираема песен,
която ни смуче все към облаците,
докато захвърли сбръчканите ни черупки
на безпаметния пясък
измит, измит, измит,
чистичък...

 TV

Това сме всички ние, утрепани от работа.
Вечерта е смачкана кутия от бисквити,
затваря ни внезапно.
Между залците е телевизията.
Вторачваме се в нейните клепачи,
повдигаме ги и се гмурваме...
Невъобразим живот, без купони,
изненадващ,
като лъв когото си яхнал.
Вътре сме с цялата си карантия,
дъвчем собствените си сухожилия,
джапаме във собствения си мозък,
почиваме в червата си,
защото единствения прозорец да отпътуваме,
да ни смайват жени, фантазия, разум
е кладенецът на телевизора...
Жена ми крещи от болка -
смачкана е от деня
корав, мръсен, объркан и евтин,
банален като един лев.
Но и да крещи - боже! - аз съм далеч
в червата, в нежните тръпки
на синеокия стъклен буркан.
Скъпа,
живеем два различни живота
аз - в един разпорен корем,
корем от илюзии, натъпкан със стъклено-
                                                          захарен памук
и стенни рисунки,
а ти - с мен, сакания, парализирания,
съвършено здравия глупак.
Изцъклен съм и хриптя само когато
случайно Енергото кръцне тока
единствената виза, за да останеш насаме с
този
извънземен,
чуждестранен мелез,
това непознато животно за нашия свят -
човекът.

 

VII.  МОЛЦИ     ОТ    ЕЛЕКТРИЧЕСТВО

Парадокс, уж са човекоподобни, но са 100 % сухо вещество. Наплив, инфузории, еуглени, чехълчета с диамантена протоплазма. Електрически паразити с режещи инструменти - усмивка, плач. Прокопават огъня, мозъка на камъка, швъкат по звездния пух. Отвъд кожата на водата, пипалцата им работят. Там, където ние бихме се сбръчкали, разплескали, изкипели. Водата е единственият ни шанс да бъдем живи. Останалото неизбежно е тяхна територия.

1995г.

художник : Михаил Лалов