zwiaryt

/ времето

На всеки
седем години нашите клетки подменят своето вещество. Крепим се върху корабни дъски, свързани с ДНК, РНК. Отдолу уж беше водя, но се оказа вятър. Сам по себе си вятъръ т е прокяза. Закуси първо с платната. Корабът боледува, откакто се помним, но не умира. Стъпваме върху някаква устойчивост, но след седем години усетихме: не са дъски, а е нещо прозрачно. Последен се вмирисва на вятър капитанът. Някои са му признателни и го зографисват, други го заковават като звезда, трети разхвърлят праха му във всичко наоколо.
И все пак в триенето, в плисъка, в плясъка има нещо, което не е вятър. Не серазковава, удивително постоянно. Наричаме го време, но това име не подсказва нищо...

един ден

Един ден баща ти се присвива
и разбираш, че не е язва, а е рак.
Един ден Додо, дето от години
потърква влажен нос в коляното,
се дръпва сред сюрията в посока
на своята все още неоткрита
кучешка Америка.
Един ден жената
с очи камшик, опъната като въже,
става само скъсано въже
зад кофата на хоризонта.
Един ден дъщеря ми се целува,
притеснява се, че съм наблизо.
Един ден и приятелите ти
бръмчат из въздуха с крила
и лазят върху глобуса,
а физиономиите си облепват с марки в пощата.
Един ден те присвива
от старческото дрънкане на чичо ти,
обърсваш родовия прахоляк, отпушваш тапата.
Преставаш да се подиграваш на самоубийците
един ден.
Спираш и да закъсняваш.
Жена ти даже те посреща вечер,
рови се в косата ти. Усмихва се, разплаква се.
Един ден става късно да се инатиш,
захвърляш ръкописите при малкото дете,
да си чертае върху тях авангардистки ребуси.
Един ден сънищата са плацента,
изумен, отново срещаш майка си — огромна ласкава врата,
все същата като тогава:
изтърва те мокър от илюзии
в емайлирания ослепителен леген
на един-единствен ден,
където така необяснимо бързо и болезнено
се случи всичко.

озъртане нахалос

Ме шчовърка времето отвътре.
Подобно на свирня опитвам се да го обръщам,
да е майтап, рахатлокум,
а не болезнен ядрен запек.
Тая ококорена Вселена ме будалка
ше ражда нещо. Ама все във време
по-преди или далече след,
там, дето непременно липсвам.
Това съм аз- смукалка мислеща, тръстика, сламка,
плач, кихане, дрънкалка дребна,
целувка с кудкудякащи жени.
Аз мачкам тая глина-перушина, те също
са с омазнени ръце, езици и очи,
прешляпват нотите, ребрата ми, кривачка кръв,
отиват, връщат се, типично алхимични маниачки,
верижки и реакции верижни.
Напъват се и аз им акуширам,
дано да се изхлузи дребен смисъл
или безсмислица,
или изобщо шапка,
та утре да ме плюне нещо:
пу мене си,
че ти е време да жумиш!
Бе време ми е, ама се офлянквам
като свирня, локум, подсмърчане небесно.
Преструвам се на бобено шушулкане зрънца,
целувка мравчица излюпвам, жилка и живилка,
да сложа пломба от белтък изпържен,
та туй озорено и неподвижно време
да спре да ме боли,
да трополи
и да ме плаши,
айде де, дано повярвам:
че съществува, има го, а не е само
келеш, майтап, локум
и чудене нахалос.

орле

Влетяха многото години —
сиво орле помежду ни,
кълваха и биха,
окървавиха
надеждата ленена дреха.
Ала птицата стана прозрачна,
в сив-зелен кон се превърна,
все по-дълго препуска до тебе,
просветвайки със копита.
Помагам ти да го възсядаш
с очи на щастлива змеица,
която с целувки обличам.
Но вместо послушно да тичаш
от крило до крило помежду ни,
каква синьо-зелена триглава
ламя яхаш нагоре?
Там аз не съм те изпращал,
където със рогове вити
кочове дългокосмати
бият скалата неясна —
гласа на един патриарх,
чиято брада не съзирам,
ни в кладенеца главата.
Но схващам огромния размах,
обтегнати телени жици,
крила, перушина летлива,
все това сиво орле помежду ни-
не кълве, не кълве, а изяжда
дроба, почернялото време.

цветни усмивки

Плъховете си отиват с цветни усмивки по паспортите.
Но аз си мисля за този народ,
който можеше да се усмихва,
да ти подаде книга и канап за хвърчило,
за този народ, довчера обичан
от същата разноцветна порода.
Цял един народ
не може да яхне зелена банкнота
като вълшебно килимче,
не може да си намаже Аризона
с масло на филийката хляб.
Той има зъби, които стиска,
пенсионери, които ще стихнат тая зима;
децата дишат лепило и лепнат
върху канализацията,
ако ги топли парата от нашата илюзия.
Този народ беше обичан от всички нас,
докато имаше хляб,
докато имаше нескъсани обувки и кърпени илюзии.
Днес цветните усмивки мислят за децата си.
За своите деца.
Не понасят глупостта на своя народ,
не понасят водата, която клокочи.
Корабът е подгизнал и плъховете бързат.
Прави са, защото са плъхове.
Умни наистина, очарователни.
Не понасят гледката.
Тоя къшей сърцето е за другите, дето
имат само голо страдание.
Те вечерят своята гола мизерия,
имат гърло, а не крака, с които да бягат.
Може би са глупави, диви,
всякакви,
но са единственият жилав кичур насред това блато,
насред вонята от бягащи плъхове.
Къшей за хората, които остават,
късани, връзвани, усуквани,
те са струната на тоя народ,
мелодията, неговата гримаса,
не винаги красива, но неповторима.
Не го утешавам с томбола,
имам само половин любовно признание.
Не го поделям поравно
за плъховете и за моя народ.
Не е наравно, въпреки жалостта за децата,
въпреки личното право на всеки
да излъска своя нос.
Давам почти нищо, но все пак сърцето,
правостоящо провидение,
насред това ритане, блъскане, рязане,
наречено народ.
Моят.
Единственият, когото обичам.

гърбът на случая

Гърбът на случая случайно мярнах,
неглиже го сварих да работи денонощно,
да рита, бута, тътри вековете,
безличен, сляп, но не като Темида,
добродетелта за него няма вкус и мирис.
Играе, пробвайки,
пробивайки съсиреното време
подобно мишка- вляво, вдясно,
не цени успеха, неуспеха,
подхвърля си, каквото му попадне,
въпросът е да не престава жмичката
и подигравачката най-вече.
Ти, живият, товар с пресмятания си нарамил,
мимоходом те закача асансьорът нависоооко!
и си галиш, хвалиш изчислението,
да не ръмжи, да не хапе нежния стопанин.
А случаят върви и те подритва
между другото, ей тъй, без злоба,
не те признава за съперник, той,
играчът бял и черен, къртица без инстинкти.
Торбицата се къса и се раздрънчават
надежди, напъни, любови. Сметките те хапят,
добре е, ако ти оставят здраво кокалче.
Обесените в клупа на успеха
и другите- във асансьора за мазето—
подсмърчат, гъби смърчувалки,
култивирани и тук-таме отровни.
Гърбът му зърнах, хич не се обърна,
инат е случаят, неуморим подигравчия,
в играта даже разумът му е омръзнал,
подритва, ала плачейки за огледало,
вторачва се в брадясалото дъно.

зяпайки по небето

Имаш си бог
като лъжица под дюшека,
с която нощем чегърташ
един от камъните на зандана,
ако си с късмет, ще влезеш в по-широк
или ще си туриш огледало.
Твоя работа, щом те успокоява,
не съм против облаците,
дето идват да облизват
моето пикаене срещу месечината.
Тя пък се преструва на забременял пеньоар,
изоставен от седемте изпотени
дни на седмицата.
Айде, нека дойдат да ме надзирават
Ватиканът, Мека и една сюрия
стъклопоставячи, стьклобойдисвачи,
кривите огледала и кривите усмивки,
толкоз изкривени,
че в завоя им излитам —
камък, изчегьртан с алуминиева лъжица,
скрита под ръкава на райета.

килер

Нямам Бог
като изскубнат камък от килера,
залостен.
Не казвам, че е лош килерът ми, иззидан е
от зеленина, ухания и устни,
от шамари и такъв копнеж,
който разширява целия живот
неимоверно.
Не помня за какво дори са ме наказали.
Не казвам, че е лош килерът
или пък е грозно украсен,
и болката, и жаждата не казвам, че са захабени.
Напротив.
Само ми е малко тесничко.
И тая жива таралеж врата
настръхнала се приближава
уж слънчева наглед,
прозрачна и невидима,
но на милиметър неотстъпваща стена.
Някоя сутрин се кани да ме прикове
с бръшляни и чемшири. Няма и да забележат
хрущенето.
Една възможност да се мине
през настръхналите остриета,
вторачен в нещо. Не с по-малко болка,
но неподпрян в гърба
и неуплашен.

ретина

Самотата е нещо смешно,
очи еленови, отваряш ги,
за да пропаднеш върху ония нервни клетници,
препращат, препращат,
докато те разпаднат на много чадъри,
върху които барабани светлината.
Рьми, ръми, тогава идват едни момчета,
рапири телени, румени, с барабани;
нарисувани
сто изхода извън дъжда, извън самотата.
Свежи зеленчуци
и надуваема духавост всякаква
извън дъжда, извън самотата.
Еленово око се отваря,
макар бито, макар насинено,
нервни клетчици се валят, валят
отвъд балонадата, отвъд канонадата,
отвъд великолепното перчене,
перчемите, цвърченето, въртенето наоколо.
Там бушува страдание,
стаяването надига
ръмжене, стържене, кашлица,
надвисва
над румените синигерчета и цвъртенето.
Надвесва се
над въртенето наоколо,
разрошването, ръкомахането,
макар и само литературно, макар шпагатно
шпакловането на балониадата,
шпага логична, композирана шпага,
нацелена в твоето задъхано дишане,
Меркуцио,
в твоята ретина от смях.
Вали тази шпага тягостна
върху нашите тъмни чадъри,
почти недействителни, почти български,
а под тях се разхожда вината —
ретината на самотата, ретина така нелогична.

// врати

Казват, че вятърът има повече от три глави. Където има вятър, има посоки. За нас, човеците, в края на всяка има врата. Друга трева, друга държава, други устни, друга температура- трябват ми много врати. Винаги повече от три, стенанието отвътре ме драска. Но чукаме все на една и съща и тя е скована от вятър. Всъщност това тропане е на надзирателя, който тактува веслата... ДНК, РНК, всеки от нас е весло. Платната все още не са изобретени. Галерата, на която сме пригвоздени, ни влачи към една-единствена врата. Лъжат ни: накъдето има вятър, вратите били много. Главите на вятъра наистина са повечеот три и всяка си има леговище. Зинали са, ала една ни очаква.

писмо до един емигрант

Забол глава във масата нощеска,
в пространството ламя
все се пльосна мойта мисъл,
непържена все още, но и недишаща вече.
Отваря уста
до твоите прозорци, до твоите книги,
до въздуха, който ту се мушва във теб,
ту бяга панически.
Много въздух, втвърдява се,
понякога никотинов, понякога билки и клечки,
твърде много и все понякога,
светът нататък става по-подреден,
по-уреден.
Нередно е толкова
да нарежеш,
да нареждаш до някого думи, да им даваш кураж,
да ги разтриваш, когато изстинат,
да им баеш, да им вържеш конец,
но не от тоя на надеждата,
а от тоя, дето се изнищи
и остана дупка.
Тупка
все още тая топка,
вложена тук вляво
или пък по средата.
Всъщност думите тупкат,
чугунени топки в мелница,
изплашени, адресирани до теб,
но все в това пространство ламя,
подредено с жени, деца, работа,
томчета, охчета,
салата от охлюви,
които завиват пространството и го прибират грижливо.
Близко сме, близнаци очи,
близалки,
за разни идеи твърде дълги,
за да стъпваш само по тях.
Идеи, опънати
с железни инструменти
от хубави мъже, които знаят всичко.
Хубави зелки, колко пъти ги претакам,
един камък объл, внимавай: да не се запуши канелката,
ще втаса промяната, енергията.
Едно дръвце дрян ти изпращам.
Ама не,
моята глава не пробива пространството,
това жълто водорасло, тази зелена гъба,
тоя спаружен лабиринт—
моята глава.
Тя само обикаля и опипва черупки въображение,
прави си нещо,
нещичко,
нищавене,
уж минути, лепи им носове, километри,
ама не пътува в действителност,
а си опипва счупени колелца, пружинки, илюзии,
дано зацъка, зацъка, зацепи,
зацвилят
кентаврите на кръвта, все още алена,
удивително червена все още,
неподозирано.
Шарколии са, ще прецапат тая ламя.
А после? А после?

врата

Потъваш пак във тази рана
на пътя, който е изгърбен
от сити, дребни, слепи, болни
И няма никаква врата.
Свещицата ми се стопява—
не е животът ни безкраен,
не смея да докосна нищо,
оплискано от теб и мен.
Сред тия книги, дето беше,
в огромния пейзаж на Люлин
и синкавата резеда,
която дишаме с надежда,
оглозгаш да оцелеем,
да се завърнем в тебе, в мене
и някъде да излетим.
Не, не тъгувай, че ме няма,
една врата ни води тихо
към камък, цвете, кръв и забранена,
ала тържествена, неопетнена
и изнемогваща любов.
Потъваш пак във тази рана
на пътя, дето е изгърбен
и носи своята врата.

електрически стол

Както гладното куче
прескача бодили и храсти
към смисъла, свит на кравайче,
така моят молив препуска.
Както ракията дебне
опиянението, заспало в човека,
така любопитството гладно
гризе, гризе своя кокал.
Както на стол електрически,
ако праснеш трамвай със сто хиляди волта,
той хич не умира, а скача
и тича през лятото голо,
електрони облизва и носи
изгърбен плешиви и буйни
илюзии непоправими.
Така и аз те облизвам
в смъртоносното минало време,
виденията засядат
в аортата с лакти корави,
разпъвайки мястото, гдето
ще скръцнат протритите панти,
внезапна врата към небето.

манекен

Един манекен върви по моста,
балкона, парапета, безкрайно дълъг.
На какво се крепи-върху водни върхове,
мехурчета или протуберанси?
Върху каквото и да е, не се питаме
защо всичко ни тегли надолу,
защо времето пълзи като живак, но в една посока.
Нашето съгласие ни е изпреварило още преди да се родим.
То ни посреща даже ако ни хвърлят в обратния свят.
В света наопаки теглото ни влачи за косите нагоре,
времето не тече, а е заек,
скача на пресекулки и си замотава следите.
Този безкраен мост, балкон, парапет
в обратния свят
се подпира на кокошки, които стават яйца.
На ластици, които се разтягат навътре.
Живакът, вместо да се пилее, се събира.
Отровата като целувка и смърт
е мечтаният опонент на остъкляването,
на всякаква близост
така неестествена.
Преди още да се родим, ни е изпреварило нашето съгласие,
подредбата, логиката,
светлината и обратното на нея.
Безсилни сме даже да се учудим
защо не е обратното на обратното
и най-обръщаемото
да обичаш когото и да било, без да трябва,
когато лъвът ни е захапал за задника,
за задника или за сърцето- все едно.
Изпреварило ни е нашето съгласие.
Неестествено е, че не се раждаш облечен,
с неоправена папийонка и сандали,
а чак после да ги нахлузваш,
вместо
само да събличаш като люспи годините,
за да стигнеш накрая оная помпичка на кръвта,
с която свършва логиката и почва тишината.
Тишината— медена филия, бръмчи обидена пчела.
Айде да си отворим врата в огъня,
който подпира този мост, този балкон с назъбен парапет,
където един манекен се разхожда.

пред портите на цивилизацията

Животът—тази зловеща игра,
тази мухлясала буца сирене,
това прекрасно преобръщане, салтомортале.
Не желая отвъден живот—
това безкрайно скитане по Вселената,
това бълбукащо повръщане,
спермата на галактиката,
болката, горченето,
неее, горенето на горчивината
да обемаш, да си жив.
Нито един човек наоколо,
нито един —
това, което наричат смърт,
не е по-различно.
Как да докажеш, че си жив,
на себе си.
Себеподобните са мит,
миторовене наоколо, общество къртици.
А горният свят? Малко е горен, защото
отдолу сме ние. Не можем да изпълзим
неразбрани, неразбираеми,
ние, варварите, сме тук, за да има стени,
за да има зандани на цивилизацията.
Лепне сокът, не е гроздов, грозни сме, защото
дефинираме красотата.
Мамкай красотата бягаща, усукана стълба,
няма да изкачим, винаги се чупи,
защото юнакът от горния свят
е също къртица— има своята яма,
има усукана стълбица, гама на надеждите,
вежди от камертон, камара от гърбици
с отвъден живот и бълбукаща горчивост,
заплетени в сополите на галактиката.
Но има едно нещо, което си нямаме—
долния свят, черния овен,
който опложда взаимното ръфане,
обредът, престъплението
не само на Гергьовден,
но е опорната точка,
опаката страна на луната, дето крепи
великото съешаване със доброто,
с онова увиснало парче светлина,
така импотентно напоследък. Подмята се, забодено
върху два овнешки рога, два
кремъчни, извити, незнаещи милост рога,
потънали до глезените
в онова пространство, наричано безвъздушно,
наричано нищо-нищичко, наричано варварско,
ивици пред една врата, залостена все още.

пиле

Отваряш пламъците като врата -
едно пиле увито. Крилата му огромни,
в тия кремъчни перушинки съм сгушен,
едно пиле, чийто глас не ме напуска,
и висинето тупти тук в мене.
Окървавена, все тая голяма перушина вали от него,
та чак до Америка, до луната яйце,
но все нещо остава въпреки тумбака на вятъра,
въпреки гласа, който ме изпълва,
гладът и плачът неоскубан.
Не сме много тия враснали,
измокрени, изтощени,
малки живи перца върху птицата скъпа,
макар че можехме да сме златни опашки на стрела,
запратена обратно,
или ярки бродерии с огън,
сготвени ведно с Библията.
Макар мокри, макар твърде дребни,
дреб някаква, накисната от светкавици,
събираме силици с оня волски език търпение,
все още вдигаме нещо живо,
пиле, сокол или гол клюн.
А тия, дето отиват по вятъра,
остриета се връщат с опашка сребриста.
Нека изглежда, че са впити да носят.
Кръвта, която лази върху им, е наистина част от тяхната
и съжителстваме, смъртоносно прегърнати,
ние—стрели или рани, които, измесени,
наистина правим птицата.

писец

Планината е гигантска опната кардиограма,
стъпките ми пишат нещо в нея.
Задъхана, нелепа е душата ми
посред боровете, пръснати като египтяни,
с бели дрехи, неподвижни мисли.
Подобно колело, от скоростта откъснато,
душата ми се врязва в тази неподвижност.
Откъсната от свят, където времето,
изпънато до болка сухожилие,
е впримчено във шини, притеснено в графици.
Мъжди надеждица поне във събота.
Но съботите са работни джобове
и се изтриват от една и съща употреба.
Колежките, ако остане време,
между сандвича и кока-колата.
И обещание за следващата събота.
Сега ме смазва планина от събота.
Сред хлорофилни изблици и санитарни добродетели
оранжевият минзухар за почест взел е.
Съвсем съм излекуван, хвърлям книгата-
изнежена машина за естетика,
ме убеждава, че съм гарнитура на природата.
Благодаря! Съвсем съм чистичък—
изпъната докрай кардиограма,
писецът й остава неподвижен.

нощна смяна

С очи изтощени
разбрахме: всичко отиде по дяволите.
Вдън земя, поглъща го огън,
клокочи към дъното на оная вода,
която не знаем дали има дъно.
Потъва един свят,
който дълбахме със своя живот—
кой с половин, кой с четвърт,
а най-съсипаните вложиха всичко.
Сега ужасени ние сме половин хора,
една четвърт или съвсем нищо.
Сега като сплескани жаби,
пак с тия половин хора-
четвърт или почти нищо,
строим нов тунел
към горния свят,
в който, казват, има гирлянди, жени, клони
и кръгло като монета пладне.
Не сме жаби, но се кокорим от страх,
когато вечер пред една говореща кутия
слушаме големия скандал на живота,
панаир от мошеници, панаир от крадци.
Негодни сме, но този свят
не разполага с по-добри от нас,
не е уханен плод, току-що обелен, димящ.
Горният свят има
единствено нашия страх, нашето огорчение,
нашето отчаяние.
Премазани сме, но този свят е сираче,
няма никого другиго.
Оттатък е банда оцъклени очи,
банда от речи, от жажда, от жартиери
и ледени мисли.
Започваме пак отначало ние,
половин, една четвърт или почти нищо.
Хората от нощната смяна.

/// въпреки нашето отсъствие

Вятърът има леговища. В едно от тях ся нашите кости.
Оглозгва ги, но те ся жилави въжета. С тях се увързва
онова устойчиво нещо, върху което ще стъпват човеци.
Опъват сеДНК, РНК и пролуки помежду им, откъдето се
просмуква вятърът. Опипваш жена, книга,
растение. И в леглото не си насаме, винаги
помежду ви се хлъзга вятъръ т. Невъзможно е
без трети, невинността е утопия.
След колко по седем години, не зная, ноедин
ден ставаме вятър. Въпреки многото си глави и крака,
хриле и крила, едно нещо не може да се схруска. И то не е
вятър. Оглозгано, увързано, разпънато от свистене, то не
е голямо, но продължава. Една жилава юзда плете във
всяко леговище.

отвъд дръжката

След като престанах да те познавам,
се случиха невъзможни неща:
пия, отчайвам се,
пътувам като залепнала върху клюна троха.

След като не престанах да те познавам,
простенах
от възможни изобщо неща:
да се усмихвам,
да правя разбираеми знаци,
които сам не разбирам,
да изглеждам жив.

Извини ме,
дотолкова бях изненадан,
че както втикнатия до дръжката нож
те нося в себе си.
Опипвам с очи дръжката отвън,
познавам я, но не я чувствам.
Не познавам с очите си острието,
вътре в мен скрито,
но така смъртоносно го чувствам
отвъд дръжката.

пиша

Колко ненормално е слънцето,
представяте ли си!
Не е четвъртита тухла,
нито права фиданка,
остра като пирон.
И когато загубя жената,
която правеше живота ми на пушек,
когато загубя целувката,
започвам да целувам жената,
която е най-близо,
да я превърна
в кръгъл отпечатък от устни,
в събличане на един опънат до скъсване път.
Всъщност жените, ако ги пипнеш отвътре,
са еднакво меки и бели като сърцевина на бъз
и острички като стоманено перце
от перодръжка с алено мастило.
Кой е заспал в мастилницата—
златна, златна муха.
Комари я женят
и сред думтеж и веселби
тънички саби наточват
върху една златна муха, мухичка,
кацнала върху раирания ревер
на оня мухльо, оня палячо, оная мазна пачка пари,
друснала задника си върху надеждата,
моята изпотена, задъхана надеждица,
комарче надежда, звънти, жужука,
сипкаво шушукане,
шушулкане, шушлявене,
все над изпаренията на това блато,
така екологично защитено
/с подписа на зелените/,
че любовта малария се отглежда
само за мен
като един кръгъл остров от устни,
като едно ненормално слънце,
четвъртито отвътре, прозорец,
един пирон в главата на Господа.
Господи, хващам перодръжката и пиша.

въпреки нашето отсъствие

И стиховете ми се протягат на пръсти, ала 1
не те достигат, вече са мъртви думи, прахосани в делника
Продължавам да пиша
с филизи през бетона,
подобно ягода самотна в щайга
или объркан облак в безподобното небе.
Без значение е вятърът кого целувам,
целувам тъгата, разцепена присадка,
ашладисана току-що.
Тъмнозелена присадка с кожица от корк,
тя не може да бъде съблечена
и от най-конопените устни,
и от най-жилавото сплетище,
и от най-неочакваното хлъзгане
в прохладните дълбини на плача.
Не е нужно вече да ме познаваш, за да ме обикнеш,
любовта продължава въпреки нашето отсъствие,
дървото не си спомня своите жълъди,
не си спомня листата, устните,
но и без нас ще си сменя тоалетите, внезапностите
и отново
ще се опакова в моите стихове,
които не топлят, но светят
и пътуват в пространството.

скалата на моето мълчание

Пазя онзи живот,
който с теб не изживяхме.
Огромните пътища, които не проскитахме,
онова небе, кълбо от посоки,
непронизано от нашия поглед,
отвесен, гол и все пак така искрящ.
Реката, върху която нашият сал не отплува,
тръстиките, крясъците, целувките,
които не прерязаха нашата кожа,
нашата млада опъната кожа,
върху която един незавалял дъжд
барабани своя марш от листа и плитки.
Спомням си две, три,
цяла сюрия деца,
които ти не роди, които се смеят и плачат
с копринени гласове, с конопени устни.
Спомням си следобеди маргарити,
седмиците в един дом.
Винаги има едно нещо, което не се случва.
Писмо, което не изпращам,
целувка,
едно дете.
Но ти си там и аз прицелвам
жаждата, нежността, омразата,
всичко, което съставя лицето,
географията на моя живот.
Моят живот или това, което остана от него,
неомачкано, неомазнено.
Да го отнеса при светлината,
прощавайки се със своето тяло,
със теб, скъпа, неясна,
недокосвана, но и несчупена,
вбита с устни и кръв, с шепот и рев
в скалата на моето мълчание.

необяснения на една певииа

Завръщай се, небесен кристал,
олюлявайки се по стъпалата
от дихания и облаци.
Твоят глас се вмъква в уплашените им хриле
преди още да усетят инстинкта за самосъхранение,
експлозията отвътре.
От гласа правя един кораб, един вятър,
едно подпиране,
онова горещо нещо,
разпъвано и изтезавано, ухапано от изгрева и залеза,
подобно колче с верига в пасбището, което обикалям.
Затова съм безпричинно щастлив,
безпарично и без-обяснимо,
плувайки сред неравен лай.
И когато гледам дивите племена на Маори
как размахват върху английския полиран гранит
/паваж от ръкопляскания/
своето несравнимо самочувствие като копие,
настоявам: време е да измъкнем нашето,
тази сабя, способна да реже, да пробожда
паважа от изсъхнали облаци, облици и лисици.
Слизайки върху дихания и обличания,
стене
все този мек, еластичен кристал,
наречен гласа на Кири Те Канава.

изпарения

Никога твоето присъствие не ми достига.
Водата е била тук -
измела, изпочупила.
Сега те разпознавам само по мокрото.
Щастието е нещо подобно.
Птицата корморан- също.
Процепът, откъдето ти се измъкваш,
е процепът, в който се вмъквам закъснял,
нажежен и отчаян,
вулканизираща лепенка.
Потопени са моите противоречия в морето
и аз, клатейки се, изтеглям
един вързоп още жив, още биещ-
Исус вътре зелен се изцъкля,
предвкусвайки
моя пясъчен въздух, моите бронхи свирепи.
А те все тъй многоглави опипват
лигавото му тяло и стенат-
един корморан и водата
току-що са разместили всичко.

ронене

Въпреки
усилието да я разполовиш,
самотата си остава обла:
камък хляб.
Говорим, роним песъчинки,
сладолед на пясъчни фунийки
е деликатесът на пустинята.
В дъното им дебнат обитатели,
хързулне ли се насекомо,
изскачат челюсти, внезапно щракване.
А ти се рониш откъм билото -
троха от хляб,
все още бял, неразполовен.
Да минеш през пустинята
възможно е единствено като троха от хляб
или пък песъчинка.
Ала така пустинята се умножава.

книготрал, книголезене

Сънуване-сюнгер го засмука,
отзова се по една стена от сирене.
Надупчено, отвесно, бяло,
а той - миши тирбушон,
драпа, усуква се в някой лабиринт,
лакомство за зъбите и стомаха, твърде малко за мозъка.
Всички дупки натъпкани с геройстване,
гащи на каубой
мачкат с айкидо и кик-бокс други гащи,
спасяват мацки, дето се облизват
почти котешки предано.
На още по-горния етаж примлясват
възвишени плъхотрепачи,
бизнесповдигачи и кримиченгета,
любовно налягане всякакво,
да ти е драго да си мериш кръвното.
Божичкооо, какво плюскане на сънища,
докато изтрезнееш, докато се събудиш
само сиреносан по обоселия череп.
Додрапай последния ред, най-високото,
бяла гарга с отрязани крака,
пърпориш въздушно
в един друг живот, от който
няма събуждане, няма оцеляване,
но пък завинаги преставаш да си мишка.
Не бяла стена, черна е.
Само страниците, които одираш,
са мляко, противоотрова,
а буквите - мухи, контрастно синкави.

гърло

Нощта е гърло, мачкано от вятъра.
Щурците вдигат своите сламки,
смучат от звездите
тая каша, дето се изхранват.
Потънал в кърлежи, стоя и се почесвам,
какво небе: охлузени мечти и малко хленчене,
автомобилно гробище надежди.
Ала щурците вдигат сламки,
небето! Примлясват го на малки глътки,
а горе плакне нож самотният касапин,
подрежда в каси газираното време,
по рафтовете - неизпраните мераци за отвъд Атлантика.
Клечат захвърлени подобно пясък
със сламки тия черни мушмороци,
кока-кола е животът ни
и смучат, смилат, смилат.
Стъпи и смачкай десетина,
спраскай позаспалите им инструменти,
да затъркаляш нежното им отмъщение:
етажи удивителен живот звучи, нима е мой?
И как със слюнката си са слепили
от тия твои вътрешности мрачни
една голяма синя делва,
да пее с гърло, галено от вятъра?