Красимир Делчев

Абсурдната метафизика
на ежедневието в Данаил Досев

    Познавам Данаил от 1981 г. Тогава с един приятел, завършил философия, решихме да направим тайна организация - за борба срещу несправедливостите в живота. Жадувахме за Истина, Красота и Добро. Негодувахме срещу Лъжата, Двуличието, Подкупите, Грозното, Бюрокрацията,Видиотяването и Обезверяването на българина. Всичко лошо свързвахме не с човешката природа, а с комунистическия режим.
    Данаил бе един от младите сподвижници, тогава ученик. Събрахме се на някаква вила. Пет-шест човека. Имаше фотограф, ръководител на ученически кръжок и друг студент философ, който въодушевено интерпретира борбата ни за Красота като устрем за еротично покоряване на красиви жени. Написахме манифест, пълен с абстрактни и раздути думи. Намерението ни бе да го разпространим като позив.Във всичко имаше немалко мечти и много утопия. Приятелят Митко разви теорията, че най-добрият начин за борба е да влезеш в самите органи на властта и да я промениш отвътре. Групата ни се разпадна след половин година. Един се ожени, Митко стана милиционер, трети асистент по философия, а Данаил влезе в казармата, откъдето се уволни с чин "редник".
    Десетина години по-късно го срещнах. С пламенен поглед той разказа за самотна бабичка от Родопите, която отсякла с брадвето си ръката на крадец, опитал се да я ограби. Данаил ходеше по едно време изцапан с бои. Рисуваше икони. Погледът му ставаше все по-искрящ. Имаше вид на Диоген или на клошар от Париж, живеещ под мостовете. Жадно пушеше цигари и подемаше философски и религиозни спорове. Сетне се срещнахме пак... Пишеше поезия... Зачетох стиховете му, подари ми ги на листове с красиви рисунки по тях. Отначало помислих, че е откачил. Изяждаше част от гласните - дали не е това "афазия"? - незарбираеми знаци, алогични асоциации, външно несвързани изрази и изречения... Запитах го какво означава всичко това? Обясни ми, че умишлено съкращава думите, търси ритми и изразителност, свой художествен стил, но ако искам, мога да оправя думите му. Отказах. Защото като се замислих стигнах до извода, че може би вече самият ни живот е тъкмо такъв: хаотичен и невинаги логичен.
Намирам поезията му за свръхмодерна (второмодерна, новоавангардна, след-пост-модерна), градска, метафизика на ежедневието, абсурдна, ала крайно искрена, откриваща ни един същностен, скрит, но и открит, изявен пред нас, план на действителността - парадоксално, както в разказите и романите на Кафка.
    Стремежът му към Възвишеност и Истина, който той за наше щастие и негово нещастие, е съхранил, не му позволява да даде на ежедневието банален прочит. Така, в неговите стихове дори най-дребните и всекидневни, катадневни неща внезапно получават ярки тонове и вселенски измерения, както в живопистта на Ван Гог.