ЕСКИМО 
В
тролея няма абсолютно никакво място – ученици от Строителния, Механизацията,
Ветеринарния, войници от близката казарма… Всички сме така – преплитам пръстите
на ръцете си в момента, но не мога да нарисувам този жест…
Стоя
си кротко – учителките по литература са кротки в тролея – или поне аз съм такава
– в тролея... Далчевите предмети се блъскат в главата ми – едни такива остри,
ъгловати, безформени, истински. От някакви балкони ми се плезят безоблачни дяволи
и ми се присмиват на това отгоре… Имах осем часа – не е чак толкова зле… А Далчев
има един фрагмент: “Вредата от граматиката”…
Писклива
контрольорка писка наоколо – дори не я забелязвам. Никога не забелязвам сервитьорките,
контрольорките, леличките дето късат билетчетата в киното – не че ги подценявам,
ама така съм устроена – някои длъжности са за определени хора. Това са човеци-функции.
От голямо значение е да ми дадат билетче, а след това да минат да проверят дали
съм го запазила. Често си губя билетчето – това ме притеснява – ще чакат, докато
го намеря. Друг път ще разказвам за апаратите, с които са “заредени” добричките
контрольорки…
На
това отгоре и днес съм седнала – винаги съм седнала в тролея. Диванетата ми
отстъпват място с голям реверанс – така че на всички да стане ясно коя съм…
Стискам
си левчето и чакам пискащата контрольорка. Не я забелязвам – изобщо. И много
пъти да ми даде билетче – пак няма да я забележа. И в момента не мога да си
я спомня.
Впечатлила
съм – явно – контрольорката. С какво толкова! Сливам се с масата наоколо – обичам
да съм анонимна… В случая обаче - не съм… Контрольорката се пули глупаво в мен.
И изрича първата знаменателната реплика за сезона. Най-сетне ме е изхванала,
най-сетне може да си върне за унижението. Имам отвратителен характер - един
от големите ми недостатъци е, че не забелязвам контрольорките и сервитьорките.
Това са мои мисли. Контрольорката, която не забелязвам, ми крещи – така че и
глухите костенурки да я чуят: “Най-сетне ми падна – този път няма да ти дам
билет с намаление – без да ми покажеш ученическата си карта”. Припознала се
е. Подигравката е с плейбой – министъра Атанасов, който назначава ученички за
учителки, подигравката е с ученическите униформи, с реномето на учителя, директора,
зам.-директора д-р К. и прочие шефове… Обвиниха една “ученичка”, че има Далчеви
мисли в главата – това е невъзможно. Учениците не проумяват масите и столовете
на Далчев, не ги разбират изобщо… Дяволски глупави са тези контрольорки.
Подавам
левчето и нищо не казвам – не диря нито намаление, нито благоволение – просто
ми се спи много, много… Опната в белия панталон може да ме обвини, че ходя и
на околовръстното – знам ли…
Втори
крясък, че за мен – НЯМА, НЯМА, НЯМА И НЯМА НАМАЛЕНИЕ. Войниците ме гледат любопитно.
Съзирам една позната физиономия – миналата година му водих литература… Дали
не си носи пушката…момчето свежда глава – разбира ситуацията.
НЯМА
НАМАЛЕНИЕ ЗА ТЕБ. Вярно, в този живот не става винаги с намаление – знаменателно
тъпа мисъл от моя страна. Около мен настъпва тишина – абсолютна - и в клас не
е толкова тихо. Уплашена от това, което става – контрольорката пак потретва
– НЯМА, НЯМА, НЯМА….
Не
очаквах учениците да мълчат – друга трябваше да им е реакцията - друга. Не съм
свикнала да ги виждам толкова тихи. Някой ми крещи – не са очаквали. Виковете
им идват множко – това е повече, отколкото са си мислили, че ще видят за деня
– много повече. Далчев бумти в главата ми – дум, дум. Един заклет дявол хвърля
пръст по празните саксии и влиза в зазидания балкон – влиза и в мен. Харесвам
Далчев. Контрольорката се пени. Ние мълчим. Войската също. Всички разбират:
момичето с белия панталон е невинно. Хубаво е да си невинен – до доказване на
противното.
Контрольорката
е извън равновесие. Каквото и да кажа – ще е излишно, необмислено, ненадейно,
нелицеприятно и най-вече закъсняло.
Навалицата
се полюшва – някой излиза напред. Само това ми липсваше – дано не е с пушка
или пистолет. Не, високият Явор е. От моя клас. Т.е. от 11 “б” – дето съм им
класна. Явор изрича втората знаменателна реплика за сезона, обръщайки се към
контрольорката: “Госпожо, моля Ви, не дразнете класната, не е полезно за вас,
ще ви стане лошо”. И продължава: “Ще ви кажа едно стихотворение на Яворов, за
да повярвате”. Да повярва - в какво? Че Яворов е гениален, че се е самоубил
или че моят Явор след малко ще я хване за гушата? Страх ме е – познавам го.
Вдън земя ще потъна – ще мина под колелетата на тролея или ще стана…контрольорка.
Явор ме съжали, показа съпричастност – кога порасна толкова, че да разбира -
хората имат нужда от помощ понякога. Въпреки че не се чувствам безсилна в момента.
Много ми се спи и вратите на Далчев прокънтяват в тила ми… Как ми се спи…. Най-сетне
има възможност да се почувства силен – този Явор…
Този
Явор започва ненадейно: “От заник-слънце озарени/алеят….” И най-неочаквано всички
около мен “запяват” в един глас: “алеят морски ширини;/ в игра стихийна уморени,/
почиват яростни вълни….” Тролеят кънти. Моите “Заточеници” бумкат и смазват
контрольорката, изравняват я, свличат я, отвличат я, прегазват я на пешеходната…
Войникът срещу мен помръдва устни – спомня си го.
Контрольорката
ще припадне – всички я заобграждат. Тролеят спира. Груповата рецитация на “Заточеници”
свършва. Явор иска да продължи с “Копнение”. Усещам, че нещо лошо ще се случи
– много лошо – контрольорката е заобиколена. Какво да правя? Какво? Обхваща
ме безсилие. Шофьорът си пробива път. Задните врати се отварят – трябва да измъкна
Явор. Прищипал е контрольорката. Само го докосвам леко за ръката - напрежението
го напуска… Не се съпротивлява… Войниците ни правят място. Контрольорката е
освободена – от мен. Аз да освободя контрольорка в присъствието на войската
– не съм предполагала – все си мислех, че ще затворя някъде някоя. Слизаме.
Доста рецитиращ народ се изсипва след нас.
Купувам
едно ескимо и го подавам на високия Явор. Страстите са охладени. Контрольорката
е спасена. Яворов се е хвърлил в кладенец. Мина не е умряла в Париж. Моят Явор
яде сладолед – вече е забравил за случката. Гледам го мълчаливо.
Мухозоли 2004
