 |
|
Сетивност
Да имаш очи за боклука,
който всички и едновременно
не забелязват.
Пука се
по шевовете гюма
препълнен, преливащ
с думите,
заклещени в страниците на остарели вестници.
(Какво по-тъжно от бивши новини...)
Вони
на мизерни излишъци.
Дишащите,
които преминават
спират да дишат
за малко.
Да имаш очи за боклука,
където намираш
и ценни неща...
Тук,
в този гюм,
на ъгъла между два квартала
си открил картичка
с любовно обяснение.
Предназначено е
явно за теб,
щом са ти го оставили.
С парцалите
ще попиваш влагата,
вече години наред изтичаща
от очите ти.
Ще устроиш на думите
почетно погребение,
изгаряйки вестниците
в огъня,
стъкнат на открито
до върбите
край блатото,
граничещо с блоковете,
където живеят те -
останалите,
имащите,
взимащи си
храна от супермаркета
и изхвърлящи остатъците.
Устата ти
вече толкова време
не се е отваряла,
за да каже нещо на някой.
А съдбата ти -мързеланата
дреме
изтляла от скука
някъде в някой ъгъл
(може би в гюма между двата квартала).
Да имаш очи за боклука
и надеждата, че някога
ще успееш измежду чужди остатъци
да изровиш съдбата си.
Разпиляване
Нишките,
придържащи клетките ми в едно цяло
се скъсаха.
(А аз
вече не обичам
да редя пъзели.)
Сблъсъкът
между едното и многото лъсна
като охлюв
омазан
с вазелин.
Зелено-сини
изглеждат мислите, белязани като бивши
понеже
миналото се стреми да се покаже
...винаги
цялото си има своето преди.
Под въпрос
е обаче
после-то
на частите.
(А аз
вече не обичам
да редя пъзели.)
Наличности
Болката
като пребиваваща в празното,
останало след разкъсване
между...
или от...
Отсъствието й
като симптом
за импотентно минало
или неосъществено сливане.
Болката от отсъствието на болка
като автоцензура
от страна на съвестта,
която се гризе,
понеже не съществува.
Гризейки се обаче
издълбава дупка,
за да се появява празното,
където ще се настани
истинската болка.
Бенката
Красивата бенка на бедрото ти,
(която толкова обичах)
с лъскаво-тъмна повърхност
и съвършени контури -
дребен дефект върху кожата,
подчертаващ нейното съвършенство,
провокираща въображението ми
и устните ми...
се оказа не бенка,
а кърлеж.
Жалко.
И все пак -
по-добре кърлеж,
отколкото рак.
Хиерогамия
И след като цял ден си дишал слънцето
във нивата от слънчогледи
(или лотоси)
аз ще открадна миризмата от подмишниците ти.
И после ще изтръгна влагата
от порите,
от отворите,
от предмиглието ти
и даже влагата, която е причината
да съществуваш.
И после ще те разчленя на клетки,
ще стигна до началната, която,
за да се случиш се е сляла с друга
ще я открия
и ще я погълна.
И после ще отида в нивата,
ще дишам слънце
и ще любя слънчогледи,
ще изнамеря в себе си началото ти,
ще те родя,
ще те обичам.
И после ще родим Вселената...
Зачатието
Оттатък
вече няма никой:
в тъмната стая горят свещи,
в светлата стая е спрял токът,
а в банята не се виждат
нито новородени,
нито философи.
Отсам
хората спряха да вярват
на употребените и изтощени думи.
Затова думите се събраха,
за да репетират за Слово.
Синът
Хрупкаво му беше името,
подобно кост на риба
(и в устата много рибен вкус).
Увърташе се вечно покрай кучката,
която трите блока щедро хранеха,
и тя, поради манджите и от признателност,
се кучеше по три пъти в годината,
а оцеля един...
...когато го намерихме след седмица
миришеше на орхидеите, които
с воня привличали мухите
(той също ги привличаше обилно)
и отпечатък от автомобилна гума
изчезваше в стомашната му кухина,
която вярно беше много куха
след набезите на роднини и приятели,
устройващи му пищно погребение
между един и седем всяка вечер,
а после лаеха колите озверели,
отнасяйки псувните на шофьорите,
докато някой вместо на спирачките
не скачаше върху педала вдясно
и след това изчукваше до късно
предницата, задникът му с задник,
а в събота съседите от входа
изцъкваха езиците си, ритайки
лежащите си кротко помияри.
А името му беше:
Кучи Син...
Разголване
Младата полицайка с мъжката походка
и с дългата жълта плитка,
онази,
дето виждах през прозореца
да регулира пътното движение,
днес седна до мен в кафенето.
Миришеше на мъж и на сладкиши
и не вярваше в своята женственост.
Явно никой не чакаше,
нито я чакаше някого.
Очите й упорито отбягваха
целуващата се в ъгъла двойка,
а устните й бяха без червило.
Голите устни на младата полицайка
с мъжка походка и жълта плитка
онази,
дето виждах през прозореца
да регулира пътното движение,
а сега седеше в кафенето,
(не)гледайки целуващите се във ъгъла,
леко се отвориха
Вавилон
И с думи обясниха думите,
които обясняват думите
и после думите на думите
на думите на думите
на думите,
дум,
дум,
дум
да има шум
и още шум,
и още шум,
и още...
Тогава,
глухонемият слепец каза,
че вижда в синьо
изпика се пред библиотеката
и настана тишина.
Потопът свърши:
да потърсим камъни...
Напредък
Най-наужким
беше
успешното
изсъхване
на онова гигантско пране
с форма на елипса,
(леко сплескана при полюсите)
след онзи път.
После -
помилването на
вещицата,
която си живееше
в кладата -
за всеки случай.
Накрая -
надзърването
отвъд.
Студът
изгни
и яловите дръвчета най-после цъфнаха.
Японска кукла
Пръсна се на малки парчета,
а помежду им -
порцеланов прах.
Един къс -
по-голям от останалите -
се усмихваше с устните на куклата,
но главата й беше другаде.
Когато се опита да изчисти
се поряза на част от тялото й
и от раната изтече сърцето му.
То тупна на пода,
подскочи объркано
и се намести до самотната усмивка:
беше й обещал, че ще прекарат живота си заедно.
На следващия ден камбаните биха за умряло -
два пъти...
Избуяване
Първият път -
като никой път.
Първият път -
като никой друг,
като на никой друг
и на нищо друго...
Разкъсва се ципата между
преди и после,
между никога досега...
и след това...
различието се умножава
в конкретно различно,
яйцето се пропуква
изотвътре,
дървото проглежда
с листа,
някой каза нещо...
Някога.
Бягства
...всеки път когато бягаше от вкъщи
се срамуваше не от бягството,
а от връщането...
Таралежите му винаги умираха внезапно
и затова тетрадките му
все бяха пълни с кръв и бодли.
Когато роди
първото си стихотворение
беше прерязал вените си
и пребиваваше в други пространства.
В чантата му
винаги имаше по няколко камъка -
за заземяване.
Данните,
които знаеше
за себе си,
бяха рехави като гребен
с начупени зъбци.
Един ден настъпи лястовиче яйце
и после отряза крака си.
И понеже където един,
там и без него,
успя изцяло
да застопори тялото си,
за да има от какво и от къде
да избяга.
Налагаше се
да се снабди
с бодли.
Счупен прозорец
(не отворен)
на последен етаж,
а отдолу тяло
неразпознаваемо.
А той си подсвиркваше ухилен,
понеже
беше открил таралежите си.
Написано с тебешир на стената на сграда,
която предстои да бъде съборена
Краят на едно разнищено настояще,
дебнещо и високо като
въжето на факира,
нажежено от жалки илюзии -
собствено производство.
Жабите забравиха
местоположението на гьола
и сега въжето - очиларка
доволно
се оригва, плюейки
черупчици,
костици,
целулози
и разни други сантименти -
несмилаеми.
Постепенно
торбата на факира се изпразва
и от нелепо изтърбушеният
кух търбух
се чуват неприлични звуци.
На дъното
една надежда се е сгушила -
раздърпан пленник
за бъдещо ползване.
Но после бива умъртвена
от прозрението,
че дори въжето е от пясък...
(следва трясък
и това тук спира да го има).
Затълмление
И недокоснати остават копчетата,
защото поповете
се
разхождат по дънки.
И отрочето
го
кръстиха три пъти
(и
трите пъти срещу заплащане)
и докато едното отче
извършваше
ритуала,
другото отче
излизаше
на портала
да дръпне набързо една-две цигари.
И непревърнат остана хляба
и
виното го изпиха
веднага,
замезвайки с тлъсти кюфтета
в
петък.
(И на входа на църквата "Лето 1666-то"
и
единицата се е изтрила.)
И вместо тайнства -
тайни;
и вместо Слово -
клюки.
И старият просяк плю
три
пъти
и се запъти
по
друг път.
И врявата стихна
и
се чу Гласът.
Свещ в окото
Пламъчето отразено в очите,
зениците - светещи вертикали,
като на змията - онази, сещаш ли се,
когато почна голямото почване
(единият обработвал почвата,
другият свършил в нея).
Не защото ми пречи тъмното,
не защото ми трябва увереност,
а за да видя сянката на пръстите си
точно преди да размачкат фитила,
точно преди да помръкне ретината ми,
приближаващи се
отгоре.
Истински неща
(Сумата получена от теб преди
и теб
после
прави ли те равен на себе си?
Изчегъртай нежеланото,
прибави и гланц по краищата
от получената смес
фабрикувай
автобиографии
(толкова на брой,
колкото
всички неща,
които
не си бил).
Фалшификатори на фалшификати
навсякъде.
Фактите
да му
мислят.
(на)Шествие на симулакруми:
реалността бива изяждана -
лакомо.
Един спомен, в който ме няма.
Двама, които не изгониха отникъде.
Плътно топче-вселена,
все още невзривено.
И невъзможност за история на станалото,
което не е станало.)
Единственият (не)фалшификатор спря да говори
и изгаси лампата.
Пропадане
Заобикалянето изотзад на настоящата
неприятност
евентуално
донася спасение
временно
и тя не се случва
сега
но при сгоден случай изниква
неочаквано
и това сега
е възмутено
че предишното сега
му е прехвърлило топката.
Сега
всички минали заобикаляния
чукат на вратата ми,
а отпред –
само прави пътища.
Единствената възможна крива е
надолу…
Ампутация
Черницата, на която прекарахме детството си ,
я окастриха.
За добро било.
От нея достигахме покрива
и къщата на гълъбите.
(Звънците, които накачихме,
за да ги будят нощем,
когато бащите ни ,
използвайки тъмното
и слепотата им
се промъкваха
и после палеха жарта
и навсякъде миришеше на пърлено
и на омраза,
(Мразехме бащите си!)
никога не зазвъняха,
но …)
Това си бяха нашите гълъби.
После ние си отидохме.
После тях вече ги нямаше.
Всичко иначе си беше същото.
Само корените ставаха все по-здрави –
промъкваха се към основите,
повдигаха основите,
разместваха основите
Накрая нашата черница
я отсякоха.
За добро било.
Антихрист
Знаци бяха, ама не съвсем,
просто си стояха
без да сочат към нищо –
бивши улеи върху восъчната дъска,
забравени още преди да ги изтрият.
Всичкото можеше да е в тях,
понеже той нищичко не разбираше.
За да успее да се раз-очарова,
той ги преписа дознакно
(другата думичка беше страшна)
със съвършената точност на губещ,
върху един пясък, някъде.
Самите тях, после, погреба завинаги,
в най-безперспективната почва
за всякакви ровещи твари
и недочакал вятъра
духна със всичка сила
върху остатъците по пясъка.
Така му остана фукнята,
че сам е издухал смисъла
от обиталището на Всичкото.
Нещо като лого, нещо като смисъл
Логично е логосът да е в основата и в
отначалото било е (беше) някога
началото ми – личностното – незапомнено и
неизричам неща, които не мога даже
някога избягах от логопеда си,
а пък някога нещата ще са късни
и късно ще да е да съществува логос,
щом нелогично било да припомняш
зачатието на нещата в себе си
и себе си израства недохранено
понеже спомнянето е езическо
или Христос е неоплатоник.
Нирвана
Очите й бяха ококорени
и зад тях нямаше никой
(клепачите са, да прикриват липси,
но тя не ги използваше).
Три четвърти и мъничко от нея
отсъстваше – все още неродено
или отдавна мъртво,
а другото не ще и споменаване
(пък е и мръсно).
Накрая дори свърши наужким:
беше се изпразнила някога и окончателно,
явно без дори да забележи,
защото в чантата си носеше огледало.
А на десет часа на изток по въздуха
някой постигна желаното –
мъчейки се.
Пигмалион
Мислих дълго преди да започна,
защото
когато небилото
се гмурне в живота
се ражда смисъл.
(Много чекмеджета има разумът,
вярното обаче трябва да издърпаш.)
Създавах я бавно и с любов.
Онази мекота на линията,
която после
нарекоха красиво
присъстваше.
(Видимото е с много лица.
Избери онова,
което казва, без да се обажда.)
Приех, че се налага да престъпя
правилата,
чрез творение,
създадено от смъртен.
(Законът винаги е граница,
но минеш ли я -
си оттатък него.)
Една неодухотворена красота,
но красота, граничеща със съвършенство,
трябваше да оживее.
Необходимо беше да живееш.
Помолих се да оживеш.
И оживя.
Само че не беше моя,
защото друг те съживи,
а трябваше да бъдеш само моя.
Прости ми, Галатея…
(Късове от млечнобяла статуя,
пръснати по склона на Олимп –
спомените винаги са собствени.)
Цивилизоване
Помня.
Тъмното си имаше лице и име,
а червеното на залеза разказваше
за бъдещето.
Очите бяха тесни, конете бяха дребни
и земята означаваше движение,
а не покой.
Помня.
Нощта, в която победихме
миришеше на кръв и спомени.
За първи път видяхме ирисите
на противника –
по-мъртви от смъртта
на тялото.
Помня.
Вътрешността на шатрата през зимата
и огъня, горящ със дни на мястото си.
Смуглите лица не осъзнаваха,
че покоят е удобството на слабите
и очите им бавно умираха,
докато телата обработваха
почвата.
Помня.
Как тъмната, овална яма,
първата от многото, които,
погълнаха познатите ни мъртъвци,
ни спираше да тръгнеме наново,
превръщайки се в орган
на усядането.
Забравих само,
защо в нощта, когато победихме,
победените умираха щастливи
под конете ни.
Сега конете теглят
ралото…
Номинализъм по Гергьовден
Доволна котка облизва лапките си,
а после муцуната
на заспало от преяждане куче.
Върху масата –
полупразни чинии –
неочаквано пиршество за мухите,
натежали до спукване
и необезпокоявани.
Гостите
за мъничко се паникьoсаха,
че именникът е вегетарианец,
но понеже и той бе гостенин,
те първо поразпуснаха коланите си,
а после си взеха и ребърца –
за
вкъщи.
А в шкафа,
насъсъщният
мухлясваше
пренебрегнат.
За пореден път
ламите оживяха,
а
Свети Георги го кръвоудавиха.
Нищо – името да е живо!
Наздраве…
Музиката
Затанцува ли мадагаскарския гущер
Смущава работата на
Философа от Калининград
(Дали паметникът му
е достатъчно каменен?)
Едно надзърване отвъд
Извънземните няма да го разберат
Потъването е неизбежно
Изплуването е невъзможно
Най-добре го знаят моряците
И незапушените им уши
До острова на Партенопа
Лорелай обаче умря
По телевизията
Кучета виещи на фона на токата и фуга и
Котки мяукащи коледно
Един от нирвана постигна нирвана венозно
Малко преди тромб да запуши главната артерия
Пулсът спира
да
пулсира
Голямото трамбоване на мениджърите
Изстискване на обезкървено тяло
Няма вече какво да пусне
Вакханките разкъсаха Орфей
И асинхронни бяха химните им
Забулената ще намери късовете
Астрално
Да живее
Трансцендентното съществуване
Философът от Калининград
си умря честен.
Изненада
Говорейки безсмислено, но авторитетно
един интелектуалец, който винаги
успяваше да надговори другите,
в един салон, препълнен със отсъстващи,
на семинар – тип медийно събитие
видя на пода нещо да блещука
и сепнат по средата на изказването,
заплете мислите си, мислейки за нещото,
но не защото можеше да е монета
или бижу, допълвало момиче,
или значка със хитър надпис “Ти си лудият”,
ами защото беше неочаквано
да блесне нещо на подобно място.
Егоосмислено
Стрелата на времето щяла да се обърне,
когато започне голямото свиване.
Сигурно много пъти е сменяла посоката си,
като ветропоказател
в свят с две измерения:
преди и после;
нагоре и надолу;
добро и зло...
Една съвършена диалектика на изключването,
понеже мене ме няма вътре.
За някого сигурно има значение
дали пътуването започва тук и завършва там
или обратното.
Аз се интересувам от всичко останало,
осъзнавайки
как мисля само за себе си ...