  |
|
<назад
Ан
26 нищожно изречение
Летях на някаква авиационна
щайга,
сутрин, потънал в студ
между Витоша и Стара планина в посока Пловдив.
Бял, авангардистки разчертан, абстрактен,
недопрочетен е снегът - Мюра, най-верният генерал,
се е проснал безжизнен,
безкраен,
загадъчен,
минусов
ракурс на живота
сутрин.
И същото платно релефно черно,
вечер, набъбнало от скупчвания светлини,
обриви живот,
трептят менискуси,
белези, татуировки мигащи
неясни знаци, пулсират скъпоценности,
обозначават нещо
насред втвърдилия се космос долу
удари и белези, неясен път,
просека в годините и времето.
Не удържат дърветата
набъбвания на скалите,
вулвата.
Блясва емайлът - резците на Родопа.
Изпънато било е всичко,
колосална стяга го е мачкала,
нагънала обширността, разточителството.
Колко ли живот употребен е тука
да изпише послание
до никому
от никому:
Бог е настилка,
протриване на епидермиса
до седефените орнаменти
на един ту бял, ту черен
дроб-
сърма
воеводски бродерии,
с които токсично обичаме и мразим.
Нищожна точица потрепва
в болестните изриви на този декемврийски студ,
изкорубен във философска поза.
Месомелачка
Ето как се изпитват речите,
математическите напъни, интегралите,
по богословски сложноватите хипотези,
социологичните анализи, пърденето,
биологичните експерименти, екстраментите на ажиотажа,
конференциите и фигурирането, щип-пощипването,
ръко(плескането), плюскането, патоса –две армии: съсредоточени хора,
някои упражнявали доскоро фитнес,
дъвчейки, са подредени,
вторачени в месомелачката,
в нейните така перфектни зъби.
Редичка - прицелена към резците.
Нетърпеливи.
Къде ще ги сместим?
Вгледайте се в гримасата –
сърдечността е козметична хирургия.
Заменя кардиологията. Диагноза.
Облекло и разговор
Искам те, както времето
иска дъжда.
Не е нужно да говорим – природните стихии работят мълчаливо,
макар трескавият им език
да осветява пътищата.
Някъде по този път е залостена смъртта.
Лошото е, че минава между негодни хора.
Това е всичко, което ме изоставя.
Лесно е да се обича отдалече.
Обичаш само мечти,
илюзии, пречупени от облаците
и непречупени от камъните на пътя.
Но илюзиите са роднини с тия тенджери по небето,
отплуват, къкрейки,
с чучури за фантастичния дъжд,
който времето иска
с 8 часа по-необятно.
И преди да каже гръмогласната си кашлица
осветява кратко надеждата,
свита на кълбо в ъгъла,
облечена в мрежата на бракониер.
Теглич
Плъзгам се върху смеха,
върху взаимността,
които не са мои,
както дъжд върху каната с мляко.
И е трудно да преценя дебелината, звънкостта на щастието,
топлината, течливостта,
заела извивки и форми.
Децата са част от надеждата
(все още послушни, пият си млякото)
надеждата, че сме ухо от теглича
син, зелен или черен
към някакъв флаг отвъд света –
знаменосецът, целунал тези устни и пръстчета
и голи междуметия
не дава никакъв знак.
И все пак се подпираме на тях – твърди стъпала,
дори когато водят към свлачище –
следваме ги като отмаляло земетресение
без грам съмнение
без мазния грим, с млякото, с порцелана –
гръмовержецът на живота.
Порцеланът – твърдостта и украшението,
чието счупване причинява лечебни прорези
към голямото Червено море,
което евреите и насекомите от тлъстата книга
сухи няма да пресекат.
Вътрешна археология
Не зная как да се живее,
нямам предначертан план,
но времето ме притиска отвсякъде.
Беше като лошо струпване на чакъл -
водата покриваше и обрастваше,
но очевидно имаше много по-добри възможности
за братство.
Не че съм много трениран за такава работа,
моят прът не става за овчарски скок,
но отвсякъде беше непоносимо.
По-човечните и обърканите предпочитат да си пуснат куршум,
да се хвърлят от летящото килимче или от покрива
върху този жълт паваж.
Втренчвам се в бедните ми приятели
озадачен - как се разподобяват,
един класически необитаем скелет
разкопан от археолози ентусиасти.