Представете си, че сте един от много и различно пишещите. И все още нещата ви предстоят. Насред края на университета и почти в средата на големите илюзии. И някой идва да ви връчи възможността да издавате вестник. В средата и страната, където литературните издания се броят на пръсти и където изпържването на "интересност" се отглежда в тези десетина котлона, някак си финансово обезпечени.
Та идва “някой” и ви казва - правете го, както си знаете, няма значение дали ще го продадете на трима, на 30-ина или 300 човека. За вас единствени пазарният принцип не важи. Просто правете друга литература.
Да правиш друга литература в тази среда и тази държава, не е особено трудно. Особено ако си в университета и те заобикалят модели - постмодерните маски на другостта, за които извън алма матер почти нищо не се знае. Стига ти да се подхвърлят само имена, откъслечни парчетии и почти никакви процеси. Маски се заимстват лесно, те лесно срастват с лицата, особено ако все още

лицата са без автентичен личен живот –

в края на краищата нали целта е да се направи карнавал. А в литературния карнавал, особено след оная оркестрирана соцоратория, която ни заобикаляше със стерилност, каквото и да направиш, си е все литературно веселие - свежо и необходимо. Изданието отначало е игра, което може да превежда и да имитира немалко истински необходими неща, но и което приема за автентично единствено това, което се оцежда през изрязаните процепи-очи на купената от тогавашния литературен Кореком маска. За най-веселите клоуни тази позиция позволяваше да се пробута собственото скудоумие (мелодрами от личния живот), примесено с купешки и етно вътъци за върхова българска литературна манджа. Въпреки свободата, което подобно финансиране осигурява и литературните конкурсности, които трябва да облекат личните пристрастия и мерки във власт и да направят зависими идващите "подир нас" (които пък окопитят ли се, ще си поискат част от сметката), имаше нещо особено велико, което е циментът на една власт. Конвергенцията с тази мила камила, охлузената и кретенясала, но изпъчена с достойнство бивша литература. Защото как да станем канон, т. е "класици", ако все пак не се помирим с това коварно и хлъзгаво, протяжно, изпълзяло от имагинерния свят, носещо гръмкото име "традиция". Всъщност наричаното с подобно име животно е толкова съчленено от произволни избори и намерения, колкото великата Дядо Вазова България на 3 морета с мухите върху черешата на дядото на някой, който със сигурност далеч не е Вазов. И докато личи боята на политическото разнобоядисване (сдружаваме ли се, или съюзяваме?), трябваше да се подаде ръка и на старите литературни хемелеонковци, които имаха поне по един много сложен оперен речетатив на едновремешните априлски литературни сцени. Те винаги са изстрадали някакъв академичен или издателски статус от времето на Тато, което сега обясняват по един много мъченически и истеричен начин. Но за да бъде работата с класицизма опечена - постстудентските академчовци трябваше да подадат ръка на поовехтелите чеда на литературния компромис –

фитилът на традицийката е опънат.

При всичките посмодерни фойерверки на хрантутеното литературно издание единната татовска повеля не беше погазена. Максимата, че гръбнакът на литературата беше политически, е огънат винаги с висока услужливост на първа страница. Литературният и финансово "независим" рупор на новата литература гърмеше с белязано политическо чело.
Дали ще си припомним призивите в подкрепа на военната машина, дали проправителствените екзалтации по времето на "нашите" или екзалтацията порицание, с която "невежият" народ прескочи в погрешния избор - ще е без значение. Днес никой не се сеща да попита какво се случи с ред пророчества, които очевидно не се сбъднаха. Въпросът е "гръбнакът" да си е най-вече... гъвкав за източниците на финансиране. А може би беше обратното – източникът беше подбрал “искрените” радетели, при които каузите случайно съвпадаха.
Литературната власт опиянява като всяка власт. Тя не усеща пътя към напикаването. Лекарство за литературната подагра най-често е поделената на таблетки академична стълба (като в приказка) - преподаване и лит.четения, които за удобство в едни случаи са инсталации, в други - купони, а в трети просто раздаване на награди - блестяща джагаровска кариера зад кадър, която по причина, че поредиците за дебютни автори са вързани във възлите на същото това издание, се хрантутят нескончаеми върволици кандидати за славата в литературния бранш. Селекцията е кулинария.
"Високата" отсянка на четящи демиурзи в безконечното, разнообразно хоризонтално море на световната словесна пивница дава възможност да се огръмогласяват не особено значими чужди автори, пионки-послания за текущата ситуация. А наши гастрольори в книжните водопади по чужбина да се тълкуват като пробиви в голямата, универсална и аферосано “световна” литература. А

световно е всичко отвъд Цариброд.

Пардон, включително и източно, стига да е забегнало навреме отвъд Цариброд. С това не искам да кажа, че изданието-"литературна власт" не свърши ред полезни неща. Проветри поетиката, изрази разнообразни гледни точки, стига да са еклектични, които ще бъдат храна за разума и въображението години напред. Постмодерната салата е вкусна, стига да я вземаш като предястие и да знаеш накъде отиваш пряко нейните екзотични храсталаци. Но литературната клоунада забравя, че това, което й е специалитет да готви все пак е карнавал. Гротескните маски се срастнаха така с живите си носители, че сериозните изражения заеха пози на обиждащи се свръхчувствителни хора, които вършат много, много сериозна работа. Привилегированата игра от заплата до хонорар (дестилирани от литература, каква гордост!) става високо и сериозно политиканско съглашателство, в многосложно обговаряне на всеки изгоден напън за литературна изява. Стига авторът му да разполага с правилен усет това, което е правилно да харесва. Ще бъде вписан във вертикалата от издания, радиа, конкурси, издателства, поредици, финансиращи структури, посолства, пътувания по чужбина или огъзване в действие. Ще бъде накапан оттук там и финансово.
Така възниква почвата за терора. Не само литературен, но останалият не е наша работа. Той също се вглежда в гръбнака, така устойчиво "граждански", че му се иска да го нацепи все някъде, където може да бъде прекъснат, и да следва парализа. За разлика от литературната власт обаче ритащият трябва да не бъде венчан за ръкоплесканията на публиката. В същото време публичност му е необходима, защото кой би разбрал послание, ако то няма

прозорците, под които се рита публиката.

Терорът наистина е оръжие на хората отвъд властта, затова е принуден да вади коварството на пародията, апострофа, скандала, понякога и физическото насилие, за да олющи носовете на гипса под усмихнатите статуи с изпоцапотени бронзови усмивки и ръкостискания. Терористът не винаги е стъпил върху камари издадени книги. Високо повдигнатите са тренирани - играли са играта на терористи известно време и имат спомен за това. Охо! провокацийка - освежава нашата инсталация, тъкмо ни липсваше в сценарното хрумване, направи ми услуга, приятел... Да те сложим в кръга на прожектора, поне докато ти съчувстваме. Топличко? Ако угасим прожектора, я да видим дали трепериш? Или да премълчим – с нашето светло мисловно петно ние изчерпваме всичко. Отвъд мълчанието ни събития не се случват... Априлският и предаприлският похват в литературата надигат глави като удървени питони. Прийомите на властта, които водят към напикаването, откакто свят светува, така поразително си приличат, че едната литература им е тясна за душата. И правят нещо по-гражданско така и встрани.
Но с литературната власт стига. Тя си има своя наркотик и се кефи на унеса, в който пребивава. Терорът днес е модерният виновник за нещастията на храносмилането и мисленето, което докара оптичният кабел и касетъчният снаряд да се мушат през пробитите ни паници, докато вечеряме. И да ни сервират повече цивилизация, отколкото вечеря за гладните. Терористът е евтин живот, защото е дал главата си другаде. Някак случайно е уподобил известната максима на Ботев за оная глава, дето е готова да катапултира от раменете си. Смелостта е винаги непредсказуема, неуправляема и съвсем не винаги опазена от коварството, скрито в онова петно, наречено светлина на прожектора. Жертвите, бивши

терористи, умират в ръкоплясканията,

а навярно и арестувани в нелоши тиражи след време. Нищо в системата не е измислено случайно. Дали терористът, излязъл в петното на светлината, не метаморфозира така, че да изяде себеподобните си утре, създавайки с тяхната преданост нова вертикала? Всяка експлозия на изненадващо въображение в ръцете на вдъхновения терорист причинява и невинни жертви. Църквата на литературната пампозност е за това да ги изрисува с опциите на светии и да заклейми фанатиците. Все пак Интернет-изданията са една дупка в купола на затвореното сакрално пространство, където всеки може да влезе, да излезе и да се изпикае върху склерозата, преди още тя да е стигнала до самоволното си изпускане под дискоса и литературната литургия. Не винаги терорът знае какво предлага, но винаги има инстинкт за напикаващите се. Въпреки че в някои сайтове още го трият. Още има дебили, които не са осъзнали необятната свобода, която виртуалното пространство им е ашладисало. Все още са ваксаджийчета, колекционери на кумири и шахматни фигурки. Хобито им е полепнало и разчертано по нашите задници, както и по главите ни. Време е поне да се измием. Затова сини, червени и пембени господа, нека се посмеем. Да не посягаме на “неприличностите” във форума. (Ехооо, Митов, сниши се!). Да участваме в играта без особени претенции за сериозно изражение и да не серем върху пиедесталите за високи ценности, защото е неприлично. Защото понякога в литературното кафене влизат терористите. Не тия литературните, които предизвикват повръщане и сърцебиене само докато им пуснеш книга. А ония, които опасно подритват книгите и продължават кръвожадното си дело, отегчени от празнословното кукуригане под електрическо осветление. Времето за аутодафе е винаги горчиво време!

хепи (енд)