Изследователят не е
съдник
Чувствената
експлозия на мисълта
Пламен_Арнаудов
някак изненадващо проби моята вкоравена крокодилска кожа с един стил, наточен
и режещ, подобно онова балканско “На нож!”, което навремето изхвърли турците
до Чаталджа. И ако трябва да определя острието с една дума, то е мисловност.
Нещо крайно неприсъщо за родната ни литературна традиция, което я прави категорично
провинциална и непреводима. Беше време, когато “разсъдъчността”, “студената
отстраненост” бяха контрапункт на “органичността”, “спонтанността” и “чувствеността”.
Сега в много случаи не се говори с този откровено просташки език, но иновациите
в поетиката отидоха към прекомерни метастази на сетивното, превърнато във фрагмент,
брауново движение. Образите са фасети, които нямат усещане за цялото или обратното
– търси се простата сюжетна линия, която дава усещане за конструкция, но е смилаемия
преносител на баналното като мисъл. Мисля, че мнозина литератори у нас носят
представата, че мисловно и емоционално са неща, обърнали си гръб, несмесваеми
като водата и олиото. И тук никаква мистика, никаква “поетска” ирационалност
не става за пломба или протеза в загубата – да си нов. Има едно нормално съжителство
на противоположностите, в което отнемането на едната – винаги унищожава другата.
Старанието “да чувстваш” – профанизира чувствеността, нещо по-лошо: превръща
я в тъпа сантименталност. Използването на поезията като инструмент за познание,
почти винаги се превръща в иновация за чувственост. Защото двете крайности всъщност
са неотделими и дестилацията им е самоубийство. Привидно далечната, базирана
на “чистата” мисловност материя, каквато е математиката – прекрачва границите
на чисто логичните категории и се превръща в чувственост. Ще цитирам един архитект,
чието име само по себе си е вселена. Един пасаж в книгата “Модулатор” (1963
г.) Льо Корбюзие озаглавява: “Преминахме вратата на чудесата...” – ето парче
от него: “Математиката е величествено построение, което човекът е създал, за
да разбере всемира. В нея се срещат абсолютното и безкрайното, разбираемото
и неуловимото. Тя издига пред нас стени, край които напразно можем да крачим
нагоре и надолу; понякога намираме врата, отваряме я, влизаме – и се отзоваваме
в други селения, там, където са боговете, където са ключовете на големите (математически
б. а.) системи.Тези врати са врати на чудесата. Премине ли през една от тях,
човек престава да бъде движеща сила, а такава е самата вселена, която той е
докоснал в някаква точка. И пред него се разгръщат и грейват чудесните килими
на безкрайните комбинации. Той е в царството на числата. Може и да е най-скромният
човек и пак да е прекрачил този праг. Оставете го да си стои там, прехласнат
пред толкова много светлина, озаряваща всичко наоколо...” Това не е клерикален
опус, в него няма грам мистика. Можете да махнете думите математика и числа,
но трябва да остане поривът за познание. И става една великолепна програма за
поезия. Зная, че заставайки на граничната линия на познанието, човек се смалява
и най-болезнено чувства своята причастност към микросвета с неговите безкрайно
малки величини. И най-често посяга към патерицата Бог. Малцина са тези, които
се досещат, че атомният взрив развързва именно тези безкрайно малки сили. Време
е за по-малко мистика и повече влечение към истински позитивните гранични линии
на човешката мисловност, които са далеч от моралистичната мастурбация в литературен
сос. Те са почеркът на изследователя и гладът му да анатомизира нещата. Неща
твърде далечни от родната ни литературна традиция. И се радвам, че един 24 годишен
човек го прави, макар и твърде далеч от България. Или може би именно затова?
