 |
|
Хроника - 20 май-20юни
I.
Факти:
1. 24 май, 12ч., Скай клуб, НДК - Представяне
на издадените от . “Жанет 45” роман на Теодора Димова - “Емине”, сборник с разкази
на Мирослав Димитров - “Решения” и стихосбирка на Димитър Кенаров - “Пътуване
към кухнята”. Аудиторията беше разположена на съответстващи на престижа й тристоли
масички, преди мероприятието да бъде открито от току-що завърналия се от Франция
и заминаващ на следващия ден за Португалия Георги Господинов, който за кратко
отстъпи думата на колегата си по поредица Борис Минков. Последният като бивш
член на шах-клуб сравни убедителните дебюти на прозаичните си подопечни с характерната
за гамбита (името на поредицата) начална жертва в името на по-доброто (писателско)
развитие в бъдеще. Метафоричният тон се върна у Георги Господинов, ситуиращ
своята поредица (“поетики”) в кухнята при яденето като събитието официално отбеляза
смяната на фасциниращите го (ГГ): топос - тоалетна с кухня и субстанция - мухи
с ядене. Самите автори, освен че благодаряха на всички от близки до редактори
(на любимия вестник) максимално се вживяваха в свежи и непосредствени някакви,
от които най-сюжетен се оказа Димитър Кенаров, употребяващ като ключово понятие
в ролята му на средищно място за велики поети (Е.Паунд-Р. Фрост) банята. Така
загадките на матинето станаха две: 1. Дали и Георги Господинов и Димитър Кенаров
са разменяли ръкописи в банята, 2. Кой е анонсирания, но неназован субект, на
когото Мирослав Димитров е посветил книгата си.
Една трета от публиката сметна литературната
проява за недостатъчно дълга и продължи неформално да обсъжда значими интелектуални
теми относно фунцията на редакторите и многостранните им отношения с автори,
за реципрочността между успехите на мъжете и красотата на техните съпруги, за
амбивалентността в понятието “гамбит” и налична ли е тя в случая etc.
2. 25 май, 12ч., зала 3.1, НДК - премиера
на романа на Борис Минков “Животът в очакване на портокаловата топка”. Георги
Цанков представи книгата в теоретичната парадигма на семинарите по тоталитаризъм.
Спонсориращият представител на Министерство на културата се спря подробно и
похвално както върху романа, така и върху меценатската дейност на собственото
му работно място в стил “нашето си е най-хубаво”. А докато авторът говореше,
публиката задълбочено обсъждаше внушителния му (5000) тираж.
3. 29 май, Студентски дом - премиера на
стихосбирката на ВБВ “Е:то.” - по извадки от литературния печат, (вж. “Литературен
вестник”, бр. 23) което означава, че някои премиери се сдобиват със стенограми
на цяла вестникарска страница, допълнени с рецензия за книгата от Владимир Сабоурин
в същия формат. Това очевидно трябва да укаже изключителната (постмодерна) важност
на автора и творчеството му и съдейки по публикацията наистина рядко се случва
такова съзвездие от имена (Бойко Пенчев, Румен Баросов, Лора Шумкова, самият
ВБВ) да изказва себе си, макар и по толкова отвъден на семантиката начин. Експресен
репортаж: един срамежлив автор (ВБВ) си намира срамежлив редактор (Бойко Пенчев),
който заедно с Румен Баросов е и ироничен мъж според Лора Шумкова, на която
книгата й се охилва. “А кога е сега”- пита Бойко Пенчев.
И всичко това осигурено от редакторска
група ВБВ.
4. 12 юни, 17,30ч., Унгарски културен институт,
премиера на стихосбирката на Кристин Димитрова “Поправка на талисмани” - елитарността
намаляваше единствено поради осезаемата липса на редактор от “Литературен вестник”.
Автентично притесняващата се Екатерина Йосифова дълго се радваше на авторката
и примерът й беше последван от вече не дотам автентичния Иван Цанев, който каза,
че ако имал какво да каже, ще го каже, но понеже няма, говори 20 минути, поднасяйки
вместо жена си букет. Освен че си чете стиховете, Кристин Димитрова постоянно
рекламираше скорошните чаши вино, което присъстващите (най-вече в лицето на
Сонди) очевидно сметнаха за достатъчна причина непрестанно да отлагат края на
изказванията си.
II. Реакции:
1. Изборите снабдиха интелектуалците ни
с нова играчка, върху която да изразяват емоции и със събитие в достоен за тях
мащаб, подтикващо ги да се разпълзят по хоризонта. Интелектуалните реакции на
победата на царя се класифицират основно в две групи - 1/единици, умерени, рационално
отчитащи митологичната страст на народа и оставящи на царя възможността да бъде
приятен човек (неточни цитати: Ивайло Дичев - “Поне един човек не отиде в шоуто
на Слави, а предпочете да слуша концерт на Шостакович, показвайки добър вкус,
за което го поздравявам”, Любен Дилов-син - “Нищо лошо не може да очакваме от
Симеон II, който е един мил, възрастен човек”)и 2/ група под надслов “стадо
интелектуалци срещу царя”, които неясно защо се възприемат като малцинство.
Тези интелектуалци не вярват в приказки, самоидентфицират се като “сини каски”
(“Литвестник”,бр.24) и са принудени да търпят издевателствата и дебилщините
на избирателите, определени от тях като поданици на аборигенска или султанска
държава. Трябва да се отбележи позитивното влияние на изборите върху интелектуалците
от гр.2, превръщайки ги от улегнали академични фигури в обикновени истерици
с антиедипов комплекс. Наблюдава се размиване на бойните интелектуални звена
и последващото го консолидиране на техния състав. Вж. синдрома Косово.
III. Текстове:
1. Наградите от Шумен 2001 (“Литвестник”,
бр. 23) отново настройват подозрително към състава на журито, непрестанно репродуциращо
се в художествеността на номинираните текстове. Дори и водките на Иван Христов
се пият прекалено по господиновски, за да представляват интерес, а абстрактността
на личните му преживявания трудно би задоволила претенциите им за автобиографичност.
За разлика от останалите “млади” Красимир
Вардиев не само експонира фолклорни архетипи, но и прави някакъв опит да ги
прекомпозира (за съжаление, твърде директно) в рефлексивни гаври като злодилии
и чаши бълвоч за блатните дни.
Трансгресия на малцинствата описва малограмотната
молитва “Циганска вечерня” на Майя Виткова, за чието съществуване вероятно не
се досещат в Хага.
2. Поредна ограмотяваща статия на Пламен
Дойнов (същия брой), в която се експлицира понятието пост-постмодернизъм. Размножаването
на термини чрез делене продължава и с популяризирането на “лекото писане”, за
което не става ясно дали се помества в някаква подкатегория на “новия автентизъм”1
или изцяло го замества. Математически образовани критици пресмятат след колко
години представката “пост” пред “модернизъм” ще бъде на четвърта степен.
3. Активисти от студентската организация
по евроинтеграция могат да конкурират с есетата си (“Литвестник”, бр.24) предишните
на тема “Защо изучаваме руски език и подържаме дружбата с народите от СССР и
другите социалистически страни”. Наградите трябваше да бъдат дадени в обратен
ред, въпреки че участниците определено си заслужават едно мракобесно жури, изобщо
не раздаващо награди. Съществуването на подобни конкурси доказва единствено
безсмислието на собственото им съществуване.
4. Ботевски дебют /на Евгени Илиев/ с главни
букви в “Литературен форум” (бр. 22), който вероятно се вписва в традицията
на все по-нестандартен графичен дизайн (вж. ВБВ и Валери Даскалов напоследък),
само че без съответния автор да концептуализира избора му, разгръщайки го само
върху транспортния, а не върху иначе преобладаващия в цикъла му, любовен дискурс.
Обичливостта на поета е в застрашително широк диапазон и обхваща всичко - от
града, през любимата (само че по много шибан начин) до самия себе си в болезнен,
безоргазмен онанизъм.
