Тринадесет сцени от Киномания 2001
Не само думите на Христо Друмев, но и програмата на Киномания 2001 говореха за новата й формула през тази година. Ако досега бяха предпремиерно представяни главно филми, вече закупени за търговско разпространение, този път имаше голям брой ленти, наети за еднократна прожекция. Така че – кой видял – видял; кой писал – писал; кой чел – чел; кой чул – поръчва по Интернет. Никой май не си постави за цел да види всичко. Дори и ние. Така че тези 13 сцени са функция единствено на свободното ни време и субективен вкус.
1. СЦЕНА – Ужасена заложничка е изведена от банка. Полицейският шеф на операцията не успява да спре своите. При отдалечаване от офиса се задейства бомбата на кръста на заложничката. Тук се минава на забавен каданс и камерата се върти около площада. Летят сачми, крайници, появяват се и вътрешности. Невероятно прелестни цветове на детонацията (за да остана в духа на перверзията – оргазъм за пиромана).
Много е различно от израелските новини. За да не се побърка зрителят, смъртта е майсторски естетизирана. Ето един детайл: ченгетата са с каски като мотористи и не виждате лицата, които биха издали болка и страдание.
Ако се питате дали Холивуд може да извади нещо шашкащо като ефекти след “Матрицата” и “Гладиатор” – може! Но не това е най-ценното в “Парола: риба меч”. Осама бен Ладен има голяма роля за промяната на звученето на филма, но и сценаристите са се постарали да разчупят схемата. Много неамерикански точно на края се обърквате кои са добрите и кои – злодеите и кой всъщност побеждава. За Холивуд това си е като залпът на “Аврора”. Всичко казано до тук прави “Парола: риба меч” един от трите екшъна на годината. Показателно е, че тук се очаква голяма печалба, но продуцентът не залага на звезди от най-първата редица – предпочита характерни типажи (като Джон Траволта и особено Вини Джоунс) и водещата роля на сюжета.
2. СЦЕНА – Музика на Нирвана по текст на Пинк Флойд, “Роксан” на Полис с ритъма на аржентинско танго и много други перфектни заигравания с масовата култура служеха за гръбнак на хитовия “Мулен Руж” (реж. Баз Лурман). Австралиецът създава онова пространство, в което Джим Морисън би могъл наяве да срещне своите литературни авторитети, Тулуз Лотрек да цитира Джон Ленън, а Фреди Меркюри да бъде фронтменът на бохемите от края на 19 век. Никол Кидман прави поредната си много силна роля, след като тотално надигра бившия си съпруг в “Широко затворени очи”, докато Юън Макгрегър е по-скоро в ролята на Том Круз от филма на Кубрик. Въпреки че предпочитанията ми са на страната на предишния филм на Лурман – “Ромео и Жулиета”, някак си е доста приятна мисълта, че в съвременното кино освен северния догма-аскетизъм, съществува и жизнерадостно южняшко радикално заиграване с кича, което ни най-малко не е досадно, защото не си позволява да изпада в излишен снобизъм.
3. СЦЕНА – Нервна юристка със склонност към хистерии смърка кокаин на крак, докато баща й мъртвопиян повръща във “Волво” последен модел. Богатите не плачат, а се друсат изискано и поркат марков алкохол.
“Абърдийн” е много руски по страстите и колизиите си филм, но и много скандинавски по светоусещане, внушение и бит. Ситуацията в началото е немислима за нашите географски ширини: дъщеря се е откъснала напълно от родителите си, които са разведени, и не ги е виждала повече от 10 години. Смъртоносната болест на майка й ги събира и Кайза започва да общува с баща си алкохолик отначало, като с непознат.
Режисьорът Ханс Петер Моланд не се плъзга по евтините вицови случки с пияници, а се опитва да покаже отварянето на двама души един към друг, рухването на стабилната им отбрана срещу околните. И ако мотивът с алкохолиците е достатъчно познат, Моланд се опитва да потърси (почти по Пенчо Славийков) “човека и в юпи-то”. След много митарства, мотели и един побой се оказва, че зад златната кредитна карта и отлично пречистения кокаин също може да се крие истинско човешко същество, макар самото то понякога да се срамува от себе си. В този смисъл изненадват “мъжките” награди (макар тази на Стелан Скарсгаард да е почти предизвестена – името вече достатъчно работи за него). Истинската изненада (и то много приятна) беше Лена Хийди (Кайза), защото без нейната убедителност всичко би звучало плоско и изкуствено, като римейк по Чехов, сниман от полски режисьор в САЩ.
4. СЦЕНА – В навечерието на сватбеното тържество на братовчедка й млада индийка обявява пристигналия си богат чичо от Америка за педофил.
Продължавам да се чудя защо Мира Наир взе Златен лъв във Венеция преди два месеца със “Сватба в сезона на мусоните”. Вярно е, че филмът е красив, наистина е успешен синтез между екзотиката на традицията и модерната чувствителност, но ако си гледал в обилни количества Анг Ли и Чжан Имоу&Чен Кайге виждаш изкуствените зъби на индийската имитация. Все пак да бъдем снизходителни – предишният продукт на Мира Наир се наричаше “Кама сутра”…
5. СЦЕНА – Зала 1 на НДК, около 21,30 вечерта . Някъде от средата на редовете невръстно момиченце ентусиазирано сочи екрана: “Мамо, мамо ето ни в края на опашката!”. Пред очите ни българската масовка дружно поема към газовата камера…
“Сивата зона” на режисьора Тим Блейк Нелсън (познаваме го в актьорското му амплоа от “О, братко, къде си” на братя Коен) е заснет изцяло в България, както обяви водещият на премиерата Ники Сотиров. Проектът докара у нас знакови за независимото американско кино фигури като Харви Кайтел, Стив Бушеми, Мира Сорвино и Дейвид Аркет, но за съжаление едва ли е от най-бляскавите заглавия във филмографиите им въпреки несъмнената си амбициозност. Филмът заснет по спомените на дясната ръка на д-р Йозеф Менгеле – Миклош Нисли – пресъздава ежедневието на зондеркомандите – групи от евреи, помагащи на екзекуторите в концлагерите в насилието над собствените им сънародници срещу повече храна и привилегии, но по принцип прелюбопитната тема се превръща в твърде “сива” за зрителя с монотонната си клаустрофобична жестокост, продуцираща не толкова драма, колкото досада.
6. СЦЕНА – Това не е истинска сцена, това е dйjа vu. Пиърс Броснан е агент на МИ 6 по сценарий на Джон льо Каре. Единственото, което намалява прозявките при гледане на “Шивачът от Панама”, е (само)иронията – все пак е приятно да видите как Броснан се бъзика с 007, а сценарият като цяло – със специалните служби. Пък и реалистичният панамски бит дава богата база за сравнения дали сме по-бедни от латиноамериканците, но това все пак е отзив, а не беседа на опашката в поликлиниката.
7. СЦЕНА – Бенисио дел Торо е мексикански полицай, който сваля наемен убиец с презерватив на гърба на цигарена кутия в интерес на шефа на конкурентния наркокартел.
Със сигурност единствено Стивън Содърбърг може да направи от английски сериал дефилирал през 80-те години независим американски кинохит от края на века. Изискванията на жанра – честен политик, борещ се срещу наркотрафика, корави ченгета с горещи сърца, друсащи се гимназисти с екзистенциалистки мироглед и красива наркосъпруга, поемаща в свои ръце бизнеса на половинката си са минали през месомелачката на режисьора на “Секс, лъжи и видео”, превърнал този сюжет в увлекателна, лична, яростна биография на американското общество. Познатият ни от филмите на Ферара и Питър Уиър, както и от “Обичайните заподозрени” Бенисио дел Торо най-сетне излиза от сянката на рояк лигави звездички от сорта на Бен Афлек – Мат Деймън и със сигурност след “Трафик“ холивудските студия трескаво ще търсят сценарий за мачо антигерой с алтернативно излъчване, който не би могъл да бъде изигран от Хавиер Бардем.
8. СЦЕНА – Тук всички сцени се сливат в една, а в центъра й е Лив Тайлър. Няма да влизам в подробности, защото най-младите читатели ще цапат чаршафите.
Всъщност в “Една вечер в бар Маккул” няма никаква брутална еротика и спокойно може да се гледа в 20:30 часа. Това издава скандинавското режисьорско майсторство на Харалд Цварт. Мисля, че той би могъл да екранизира “Илиада” и да представи адекватно хубавата Елена – не залага на физиката на Лив Тайлър (а тя дава база), а на погледа на мъжете към нея. Затова е настоявал сценарият да се промени и разказът да се води не от името на палавата Джюъл, а от това на трите й доволни жертви. Извън горепосоченото безспорно попадение комедията не е нищо особено. Лив Тайлър прескача от амплоато на невинна и ранима девойка в това на материалистична кучка и непрекъснато ви напомня нещо – всеки е виждал поне едно такова чудо през живота си.
9. СЦЕНА – Летисия Каста се чуди как да убие мъжа си докато го пита дали е щастлив с нея и няколкото й деца от няколкото й любовника.
“Силни души”бе поредния среден филм на чилиеца Раул Руис, зарязал за малко оперетния си латиноамерикански мистицизъм в името на екранизирането на известния роман на Жионо. Но освен формите на Каста и чудесния във второстепенната си роля Малкович зрителя едва ли може да хареса нещо в твърде постната продукция. Дори на места сръчните психологически попадения и перфектните планове на Ерик Готие се засенчват от общото чувство за изнасилена несъразмерност на разказа – от време на време “сюрреалистично” стилизиран , но от друга страна неокласицистичен и студен.
10. СЦЕНА – Кинофестивал в Солун. Усмихнат юго-кинорежисьор получава награди и овации за филма си за американските бомбардировки и режима на Милошевич. За пореден път балканската драма е продадена успешно на екзалтираната и състрадателна западна публика.
Югославският “Война на живо” има всички качества, необходими на филм от западната ни саседка, за да се гледа масово у нас. Има интересен сюжет в позната битова среда; има коктейл лека омраза и към американци, и към комунисти; има сочни и спонтанни псувни; има близки за българина проблеми и (за по-възрастните) нова среща с Бата Живойнович. По фестивалните каталози сигурно ще пише: Филмът прави дисекция на болното тоталитарно общество, на масовата параноя при бомбардировките и т. н. А всъщност той е просто човешки разказ с няколко добри находки на сценариста Никола Пеякович, направен от доказалия способностите си (не само с “Черния бомбардировач”) Дарко Баич.
Хубавото на всичко е, че сръбските интелектуалци успяват по-разбираемо да общуват с “народа си”. Лошото е, че този филм едва ли ще се разпространи в България, а той показва много по-добре от нашите насилени изобличения що е то Държавна сигурност в Киноцентъра. Лента с много смях, в която главният герой се самоубива. Какво да ги правиш – тъмни балкански субекти, които побъркват невинните американски продуценти, дошли да правят “нормално кино”...
11. СЦЕНА – Микеле Плачидо се поти над изрусена мъжка полупроститутка и му е леко кофти защото жена му току-що се е обесила.
“Малки неудобства” на французина Никола Букриеф ще причини големи такива на чувството ви за добро модерно кино с пошлия си опит да имитира здрава сплав от концептуално и автентично посредством многократно проиграваната стратегия повече от две истории на екрана успоредявайки се да се пресичат за кеф на сценариста. Като добавим към подобна детско-юношеска претенция тази за екзистенциални обобщения за ”края на века“ разбираме, че Венсан Касел, Матийо Касовиц и особено гореспоменатия Плачидо (поредно отлично екранно гей-превъплъщение след "Ернесто”) просто са сбъркали филма.
12. СЦЕНА – Изабел Юпер си завира бръснарско ножче между краката и ни кара с удоволствие да си спомним за “Шепот и викове”.
“Пианистката” определено беше най-силното заглавие на тазгодишната Киномания. Най-комуникативния филм на един от естетически най-безкомпромисните режисьори Михаел Ханеке се оказа удар в десятката. Застаряваща професорка по пиано във Виенската консерватория освен по Шуберт (и във връэка с него) си пада по садомазохизма. Нейн студент декларира, че я обича, но се оказва, че за нея любовта е нещо средно между побой и унизителна медицинска манипулация. В края на краищата се оказва, че тя е доста по-близо до верния отговор, а студентът е буржоазно леке. Ханеке видимо се наслаждава от възможността за миксиране на Бах, Шьонберг и Шуберт с перверзни секс сцени, на фона на които “Романс” на Бреия изглежда като девическо мечтание. Мрачен, на места потискащо жесток филм, който може да се запомни и с чудесните роли на Беноа Мажимел и Ани Жирардо.
13. СЦЕНА – Сезонно преброяване на снобите в кино “Люмиер” за единствената прожекция на “Караваджо” (макар че е даван в камерна обстановка преди години).Тълпи от фенове на Дерек Джарман с всякаква сексуална ориентация – хомо, би, хетеро и др. Предпазливи зрители държат да си седнат на местата и проблематизират присъствието на хората със съмнителни билети и пропуски. Кинопразник на толерантността.
Случи се поредното немислимо нещо в София – 14 филма на Джарман, макар и без трите му най-любопитни проекта – “Синьо”, “Военен реквием” и кооперативният “Ария” (с Годар, Кен Ръсел и др.). Дойдоха както познатите “Витгенщайн”, “Едуард II” и “Караваджо”, така и култовите “Градината”, “Сбогуване с Англия” и “Себастиан”.
“Градината” например е най-добре приетият филм на Джарман в Русия, може би не само поради несъмнената религиозност на тамошните хомосексуалисти. Иначе лентата не представлява нищо друго освен крайно (не)претенциозен преразказ на Новия завет, в който Христос бива заменен от тихо месианстваща двойка британски гейове. След като опрощават Мария Магдалена в хипостаза й на мъжка проститутка, те са предадени от Юда, който в свободното си време снима реклами за ВВС, и са обругани от сатаната, който е прост хетеросексуален мизерник и не ги разбира тия работи. Филмът е стилизиран като болезнена фантазия на самия режисьор (който се появява и в кадър), сведена до красив колаж на кадри от пребиваването в Лондон на Уилиам Бъроуз и мрачни видения от типа Тилда Суинтън – Дева Мария. Сюжетът пряко кореспондира с гей-версията на житието на Св. Себастиан, който можеше да доживеее до дълбока старост, ако не беше презрял нагона на своя центурион (а на бъдещия светец на моменти дори му се искаше...). Целият филм е заснет на говорим латински език (дали йезуитите са усетили намигването?), който предизвикваше усмивки с изисканото си британско произношение. Както биха казали критиците: проникновен анализ на мотивите за страстите в името на Христа...
На този фон “Бурята” беше много милостив към Шекспировия оригинал (с изключение на негърския блус на финала с танцуващи морячета), със запомняща се мрачна визия на острова на Просперо и впечатляващ гей-Калибан.
Публиката правилно усети, че “Караваджо” беше най-гледаемият Джарманов филм, с най-разнородна тематика и прецизна (пък и комуникативна) визия. Находката в тази въображаема биография на художника са възстановките на моделите на известните му картини. Но не е отминат нито един от любимите сюжети – подигравка с кардинала-меценат, с католическата църква и много несподелена (а и споделена) педерастия. Всъщност Джарман снима винаги един и същи филм – “подобно” на големите в киното.
Новата формула на Киноманията беше сполучлив опит за срамежлив баланс по ръба между по-независимото кино и комерсията при свития ни кинопазар. Така поне донякъде се компенсира липсата на истински фестивал на арт-киното, но можем да пожелаем на НДК и това. Дори на редовия зрител да му се повдига (Изабел Юпер даже повърна), Ханеке и Джарман също имат своята публика и тя несъмнено (си) ги заслужава .
