Васил Прасков

,
Eкстази или екстaзи – гатанка на поколенията

Преди месец отмина кинофеста в София. Както на всеки по-мащабен форум (дори само за пределите на България), бяха представени доста разнородни като естетическа концепция и като прицел към дадена възрастова аудитория проекти. Английският “Хюман трафик: секс, наркотици и техно” и “Съншайн”, копродукцията (режисьор Ищван Сабо) определено бяха интересен пример в този ред на мисли. Първият залагаше на добре конвертируемата реторическа фигура на “поколението” – този път дженерейшън Х на техното, eкстази (да не се бърка, както направи на един рецитал пред мен около 60 годишна авторка на дълги поеми, бичувайки пороците на младежта в лицето на нейните “екстaзи”) и добилото дежурната си рейвърско-постмодерна окраска бунтарско кълчене срещу добре уредения и прогресивно артикулиращ безмерната еснафщина вечно “млад” буржоазен свят (дори и само заради своите министрели* – Бекстрийт Бойс, Питър Андре, Бритни Спиърс и т.н.) Рецептата в жанра отдавна е ясна – Дани Бойл, Ървин Уелш и компания в съчетание с мъжа на Мадона, Гай Ричи отдавна трупат пачки върху още димящите кости на добре опакованата си и продадена филмова стока. В нея тийнейдърите едва ли се кълнат, както по времето на хипарливите утопии и добрия стар Уудсток, а по-скоро в рамките на час и половина-два се забавляват, кефейки се, че “начинът им на живот” е като на кино.
На другият полюс беше поредният епос на унгарския класик Ищван Сабо, минал “златната възраст”, в която захласнатия в темите си автор, обикновено има безкрайно доверие в добрия си вкус. Маниерът на разказване и снимане ескалира в около 3 часови форми, а зрителите имат чувството, че ставащото на екрана вече са го гледали и то в далеч по-свестни на същия режисьор. “Съншайн” за кой ли път ни върна в хоризонта на преекспонирания психологизиращ исторически материал от ХХ век, характерен за опуси като “Полковник Редъл”, “Мефисто”, “Ханусен” и др. Единствената по-сериозна разлика бе отсъствието на Клаус Мария Брандауер в главната роля и замяната му с далеч по-актуалния (изиграл унгарски граф в “Английския пациент”) Ралф Файнс. Партнираха му и ред други познати лица от старите ленти, придаващи на режисьорската концепция грандомански “лъжеклацисистичен” блясък – Уилям Хърт, Рюдигер Фьоглер, Моли Паркър... “Съншайн” с яростна упоритост декларираше маниакална привързаност към “киното на бащите”, кълнящи се че веднъж завинаги са усвоили формулата на златното сечение в своето поприще и че всичко след тях е обречено на епигонство, цитиране, лъха на трева, алкохол и изчерпаност... Подобна позиция обрича Сабо на крайна самоизолация по отношение на тенденциите в световния кинопроцес. Не бих бил особен пророк да кажа, че ако режисьорът на “Хюман Трафик...” Джъстин Керигън, който в момента е на 26-27 години, направи още един-два поколенчески филма, ще остане също назад с материала. Защото себеповтарянето малко или много е майка на дидактиката, а хората днес повече от всякога изобщо не са склонни да бъдат убеждавани или поучавани в киносалона.