 |
ИСКРЕНО И ЛИЧНО
Хомосексуализмът наистина се превърна в една от любимите теми на киното през
90-те. Къде по-сериозно, къде по-комерсиално и сензационно, той бе проблематизиран
от режисьори като Педро Алмодовар, Дейвид Кронънбърг, Нийл Джордън, гей-класикът
Дерек Джарман, Шон Матиас, Анг Ли, Кимбърли Пиърс и много други. Вярно е,
че донякъде алтернативната сексуалност е често пределно продаваем и предъвкван
сюжет. Това далеч не означава обаче, че липсват филми, където проблемът е
разгледан в цялата му дълбочина и сериозност, които като феномен заслужава.
“Всичко за майка ми” на испанеца Алмодовар разказва за света на мъжките проститутки
и травеститите с болезнено хуманистичен патос. Режисьорът показва нерядко
трагичните несгоди, с които се сблъскват маргинализираните от обществото социални
групи в едно ежедневие, където думи като “СПИН”, “наркотици”, “побои” са далеч
по-реални от сутрешното пазаруване на “нормалните” хора, чийто ден завършва
с първа или втора програма. В цялото творчество на Алмодовар хомосексуализмът,
дълбоко белязал и личната му съдба, е изобразяван с топлота и ирония. Този
маниер е в контраст с киното на Райнер Вернер Фасбиндер, с когото нерядко
го сравняват. В “Керел” и “Годината на тринадесетте луни” гей проблематиката
на Фасбиндер е изобразена като неизбежна метафизична трагедия и екзистенциална
катастрофа, засилваща и маркираща отчуждението между хората в рамките на модерното
общество.
За режисьори като Анг Ли пък хомосексуализмът е добър повод да се направи
сериозна постбергманова комедия (“Сватбен банкет”) за конфликтите и неизгладимите
разлики в поколенията на бащите и децата им от края на века, където гей нюансът
е знаков носител за рецепцията и (или) несправянето с предизвикателствата
на модерността.
Не мога да не спомена и лентата на канадеца Дейвид Кронънбърг “М.Бътерфлай”
с Джеръми Айрънс, Барбара Зукова и Джон Лон. Този филм определено плува срещу
течението някак безпроблемно и дори по спилбърговски вулгарно. С него режисьорът
се опитва да “впише” хомо-тематиката в лъскавия сюрреалистичен пейзаж на холивудския
мейнстрийм (виж “Филаделфия” на Дж. Деми). Той разказва историята на френски
дипломат в червен Китай, на когото маоисткото контраразузнаване спретва класически
шпионски капан, посредством сексуален шантаж. С една малка разлика – и до
края на “активното мероприятие” французинът не подозира, че спи не със звезда
от китайската опера, а мъж, който го лъже, че “детето им” е затворено от комунистите
и ще бъде освободено само в замяна на секретни сведения. В последна сметка
дипломатът се самоубива отчаян, че е бил предаден в най-искрените си чувства,а
геят е екстрадиран от Париж в Китай. Тук хомосексуализмът е показан като слабост,
употребявана за политически цели, разбиваща живота на хората, отзовали се
доброволно или противно на желанието си в нейна власт (Сравнете с “Полковник
Редъл”).
Личното ми мнение е, че най-пошлото кино е неискреното и поръчковото (дори
да е желано от зрителите) което прилича на търговеца, продаващ днес религиозни
сувенири, а утре търгуващ с белезници, бичове и черни прашки. Примери много.
