 |
Бедните са евъргрийн
По времето на тоталитаризма бъкаше от филми – игрални и документални,
на социална тема.Те имаха за цел да покажат “язвите на прогнилото капиталистическо
общество”. Днес по същия начин ни заливат с третокласни (предимно американски)
бездарно епигонски жанрови образци – драми, екшъни, трилъри и мутанти от смесен
тип. Това съвсем не означава, че западните демокрации намират социалните си
проблеми за второстепенни или пък сериозните сценарии са се отървали от фигурата
на бедния маргинал, ровещ в кофите за боклук и мечтаещ да живее при социализма
(каквото и да означава това) като ненужно преекспонирано клише. Напротив –
дори и режисьори в общи линии далечни на левичарския патос на Кен Лоуч и Робер
Гедигян в последно време се обръщат към фигурата на героя, който припознава
екзистенциалните си проблеми в лицето на мизерията, безработицата, глада и
отчаянието, а не просто следват линията “богатите също плачат”. “Розата” на
белгийските режисьори братя Дарден и “Прахът на Анджела” на добре познатия
Алън Паркър са два любопитни примера за съвременното осмисляне на присъствието
на “социалното” кино.
Белгийско-френският филм, победител от фестивала в Кан преди няколко години
доказа, че лентите на Делво и Акерман са вече за пенсия. Братя Дарден (включително
и съсценаристи на проекта) са изпълнили безпрекословно “Догма-изискването”,
че “камерата трябва да се държи в ръка” и дори малко е да се каже, че духът
на фон Триер и компания не е подминал “Розета”. Главната роля, съвсем тенденциозно
е поверена на 17 годишната непрофесионалистка Емили Дьокен, което не и пречи
да отнесе съвсем заслужено наградата за главна женска роля в гореспоменатия
Кан (на следващата година журито отличи още една “дебютантка” – Бьорк и то
именно във Филма на Триер “Танцьорка в мрака”). Тя играе алиенирано младо
момиче с майка алкохоличка, което отчаяно си търси работа и е готово дори
да убие единствения човек, който и е обърнал внимание, отколкото да се откаже
от своята цел – да оцелее. Тук кодът на социалното е въведен като медиатор
на сладката поетика на очуждението, водещо до най-разнообразни девиации, като
естествена среда на една лична драма (далеч от смисъла на едноименното българско
жълто списание). И макар обществената проблематика да не се показва като самоцел
или на екрана да плющят евтини политически или класови заклинания, същата
се превръща в мощно средство за опоетизиране на материала, за съхраняването
на свежестта на чисто екзистенциалните ситуации посредством битовата конкретика
като неотменна част от тях.
Обратно на тази “модерна” посока се движи “класическия” по форма и съдържание
продукт на Алън Паркър “Прахът на Анджела”, сниман по автобиографичния бестселър
на главния си герой със звездите от алтернативен тип Емили Уотсън и Робърт
Карлайл. Бедното ирландско католическо детство в дъждовния Лимерик се оказва
добре продаваема история, макар и екранизирана неубедително. Умиращи от глад
деца, баща, пропиващ социалните помощи на семейството си и малко момче, което
желае на всяка цена да се измъкне от социалния ад (т.е да замине в Америка).Тези
попадения са явно точно в десетката на сърдечните предпочитания на изпитващият
угризения (и екзистенциална тревога) от материалната си презадоволеност западен
свят. Но смятам, че “черно-бялото” кино на социална тематика с ясно класово
изразени многострадални жертви и тънещи в охолство цинични палачи – лихвари,
богаташи, полицаи, кюрета, е безвъзвратно остаряло и прилича по сантименталния
си патос на рекламите за перилни препарати или кредитни карти. Защото и Достоевски
е тръгнал от утопичния социализъм, но е стигнал до извода, че “Бога и Дявола
се борят”, но не в народното събрание, а в “сърцата на хората”. От което се
получават добри истории…
