Васил Прасков

     НЕПРОСТИМО'02 - МЕЖДУ КОМИКСА И БИБЛИЯТА

     Обичам да гледам филми с мафиоти, които не са "за мафията". Малоумно преведения на български като "Пътят към отмъщението" - "Road to Perdition" на Сам Мендес ("Американски прелести") е именно такъв. През цялото време на екрана съидейниците на Ал Капоне и Франк Нити се избиват страстно и методично, но на режисьора не му пука много-много за тях в ипостаса им на социален феномен т.е. играта с жанра не предполага епическо разточителство от типа на "Кръстникът" (от 1 до 3) - класика в "логореята" на "мафиотския кинодискурс". Напротив - в своята херметична камерност и елейно упражнение по стил "Road to Perdition" прилича повече на "Погребението" на Абел Ферара - друг "анти-мафиотски" филм спестил ни досадата да гледаме единствено до болка познати стрелящи или разпореждащи се със семействата си (каквото и да означава това) итало-ирландски мутри (напр. г-н Де Ниро, за който в момента явно тръпката, а и един от изходите е да се самопародира в стил "анализирай това-онова").

     За целта Сам Мендес е избрал артисти, за които не бихме казали, че досега са били в стихията си като манекени държащи патлаци, на една ръка разстояние от знаковите си елегантни дрехи. Главната роля е поверена на малкия Тайлър Хьочлин като син на килърът Майк Съливан... Том Хенкс, който поне през половината филм играе с мека шапка на главата, за да изглежда по-корав, загадъчен и непроницаем. "Гадното копеле", избиващо напънато от пороците си - жени, деца и "братята си по оръжие" се олицетворява от Даниел Крейг, перфектно излъчващ слабост и порочност като контрапункт на обкръжаващата го ветхо- заветна бодрост, а крайно стилизирания "демон", отдавна купонясващ в стил "пердишън" е Джъд Лоу (фоторепортер имащ за хоби да фотографира прясно убити или агонизиращи хора - фетишист на смъртта превърнал се в садистичен наемен убиец). Но попадението във филма определено се нарича Пол Нюмън в ролята на вдовец патриарх на мафията, болезнен фен на идеята за невъзможността на собственото си спасение ( подобно на онова "аз знам, че ще отида в ада" на Кристофър Уолкън от "The Funeral").

     Когато синът на Майк Съливан напуска къщата, където са застреляни неговата майка и по-малък брат, баща му казва - "Това повече не е нашият дом, това е една празна сграда". И те тръгват по "пътя на отмъщението" към антиномичната взаимовръзка между "небесния град" и "вечното проклятие" (какъвто именно превод е уместен за "perdition"), за да открият разбира се, че "любовта всичко покрива". Престъпленията на бащата се "омиват" от чистотата на сина. Благодарение на чувствата си те получават правото на "обща история". Кратка като комикс, вечна като Библията.

Мухозоли 2003