 |
МАЗНИНИ И ВИТАМИНИ
Киното, като всяко истинско изкуство има привилегията да натоварва своите
образи с парадоксални и поливалентни значения, да ги обглежда хладно отстрани
или пък перверзно да флиртува с тях, да ги “изнасилва” или изоставя...
“Хранителния” кинопреглед от последните тридесетина години има своите както
магнетично “вертикални”, така и изкусително “хоризонтални” образци, опитващи
се да изкристализират в особения жанр “Фууд мууви”, ако решим да се изразим
като критици, вечно търсещи глобални обобщения и метафори. Като евъргрийн
в този “жанр” без усилия бихме могли да привидим “Голямото плюскане” на Марко
Ферери, разказал как група представители на средната класа (между които и
Марчело Мастрояни) отегчени или отчаяни от живота, решават да се самоубият
чрез... преяждане. Убийствената гротескно мизантропска ирония на лентата натоварва
храната с бароковата символика на стремежите на буржоазното общество, търсещо
радикалното удоволствие като единствено задоволяващата го цена, с която трябва
да “купи” своята смърт под маската на имитирания избор.
Обратно на “негативната метафизика” един филм с анархистичен привкус ( “Угощението
на Бабет”), сниман от датчанина Габриел Аксел 10-15 години по-късно, месото
и зеленчуците са обект не на “плюскане”, а на ритуално хранене. Бабет – емигрирала
в страните от протестантския север френска готвачка, дава всичките си спестявания,
за да научи чрез изкуството на добрата кухня вечно “постещите” и лишени от
“светски удоволствия” предшественици на ширещите се днес и в България евангелистки
секти на простата истина, че християнството е преди всичко любов и че освен
кръстните мъки в Библията, присъстват посланията и на сватбата в Кана Галилейска
и на Тайната вечеря. Във филма голямо място заема внушението за интимната,
празнична същност на кулинарното майсторство, в чийто хоризонт доброто блюдо
по нищо не отстъпва по силата си на душевно въздействие на стиховете на Елиът
и Одън например.
“Угощението на Бабет” разказва една универсална история, случила се през 19
век – около столетие преди екзистенциалната катастрофа на героите от “Голямото
плюскане”, в която храната се трансформира в агент на знаковото случване –
обобщават се колизиите между херметичния, “магичен” протестантски микросвят
и амбицията на модерността за хуманизиране, в-човечаване, съ-общаване на света...
Разбира се, храненето излиза “на светло”, отвъд катадневната си функция и
в други филми със сюжети от края на миналия век, за да ни приобщи към претенциите
и естетическите рискове на не една и две режисьорски концепции. Можем мимоходом
да споменем само класиката на Гринъуей “Готвачът, крадецът, жена му и нейният
любовник” или пък “1001 рецепти на влюбения готвач” на Нана Джорджохадзе и
да приведем още и още примери. Но струва ми се по-важното е да отбележим,
че киното има често пъти чисто хемелеонската способност да мимикрира като
възможно най-остро ястие само и само да избяга от автоцензурата на добрия
вкус. Тогава нерядко режисьорите и артистите преяждат, а зрителите се оригват
на гладно.
