 |
РЕТРОТАШАК
През все още не особено далечната 1994 година никому неизвестния американец
Джеймс Грей представи дебютния си филм “Малката Одеса” на фестивала във Венеция
и бе бурно акламиран от зрителите и повечето критици.Тази лента е добре позната
на родните киномани тъй като освен на големия екран “Мулти видео център” я
издаде и на видеокасета.Сега около пет години по-късно от появяването и у
нас, някак тихомълком (и директно на видео) се появи втория проект на Грей
“Депо” (“The Yards”).
Филмът в голяма степен нагледно показва как, стремейки се да бъде “по-различен”
от успешния дебют, обикновено младия режисьор превръща следващия си киноопит
в бледа имитация на първия.Очевидно претенцията в “Депо” е била да се направи
далеч по-авторски проект в сравнение с “жанровия” “Малката Одеса”. Нещо като
американска версия на “Роко и неговите братя” с мафиотски херменевтичен ключ,
на чиято територия мелодрамата да прелива в социална драма, абсорбирайки целия
ресурс на оперната интенционалност на Висконти.
Под маската на трилъра “Малката Одеса” навремето успя да развие темата за
блудния син и нейното преобръщане – в юдейски религиозен контекст, където
завърналият се разрушава дома си. Парадоксът е, че не семейството му освещава
неговото минало, а екзистенциалната катастрофичност на отчаяния избор се превръща
в определяща за битовите характеристики. Премерено се използват силните страни
на Тим Рот и Едуард Фърлонг с великолепната игра на Ванеса Редгрейв и рутината
на Максимилиан Шел. Клаустрофобична естетика показва руското гето/квартал
в Ню-Йорк и не на последно място ни спечелва непретенциозността на младия
режисьор, който прави упражнение в жанр. Всичко това насища лентата с неподправена
свежест и топлота, превръщайки я в образец на независимото американско кино
от средата на деветдесетте.
На пръв поглед “Депо” , също по оригинален сценарии на Грей, е далеч по-мащабен
по замисъл и реализация. Но елементите вече се повтарят - отровен от живота
млад главен герой, тежко болна майка, която единствено го обича (дан на италианското
кино), малко братче което героят индетифицира със себе си и поучава. На екрана
се вихри не руската, а транспортната мафия, но особено дразнеща е баналната
метафора за мрачното подземно метро, където се случват ужаси и престъпления
(тъмната страна на обществото/човека, платоновата пещера). Не по-малко износена
е и метафората за светлината на деня, в която Марк Уолбърг триумфално излиза
на края на филма във вагонетка , след като е свидетелствал срещу боса,(който
пък от своя страна му се явява нещо като чичо). Пропорцията между млади и
въэрастни актьори също е спазена -–в единия отбор се изявяват освен гореспоменатата
звезда от “Буги нощи”, Хоакин Фьоникс и Чарлииз Терън, а в лагера на “старите”
греят имената на Фей Дънауей, Елън Бърнстин и Джеймс Каан. Но какво от това?
Стоят като очарователна винетка в бакалския тефтер на скучната драма. Все
пак “Депо” има своята стойност като полууспешен експеримент за клониране на
Висконти на американска почва с помощта на ре-цитиране на/по Копола-Скорсезе,
въпреки че изненадата не е малка, когато един ударен дебют ти се преподнесе
от същия режисьор след половин десетилетие като ретро постпастиш.
