 |
ВРЕМЕ ЗА ДЕЦА
Както “Време за мъже” преди около година-две, “Били Елиът” на режисьора
Стивън Долдри задава рецептата за британски касов хит – самоирония, лежерна
игра със социалната тематика и подкупващ сантиментален цинизъм, ваксиниращ
киноразказа срещу патината на клишето. Това явно допада и на българските зрители
защото от една страна е умела симулация на “нещата от живота”, а от друга
все пак ги ласкае усещането, че ронят сълзи /и ги напушва смях/ от не най-големия
бълвоч, който са гледали през живота си. Получава се някак като с “Оскарите”
– знаеш , че повечето от наградите и номинациите са направо сюрреалистично
изсмукани от пръстите и откровено комерсиални, но пък г-н Пенчев от “Лозенец”,
които води жена си всяка събота на кино ще ви говори за тях с експертно светнал
поглед и съучастнически жестове.
“Били Елиът” вече отлично конвертируем и на видео разказва за 11 годишно момче,
обречено да попълни екзистенциалната квота на работническата класа тъй като
живее в малко миньорско градче, брат му и баща му са бачкатори и т.н. и т.н.,
но - еврика, оказва се, че има голям балетен талант и в крайна сметка след
петнадесетина години вече танцува главната партия в “Лебедово езеро” в Лондон
/където родителите му не са стъпвали/. Дотук от банално по-банално и Стивън
Долдри се опитва да избяга от клишето за американската мечта и да я поднесе
на публиката опакована като британска. Режисьорът хваща добре изпитания инструмент
за въздействие върху сърцето на английския зрител – социалната рамка. Миньорските
стачки срещу Маргарет Тачър са идеален декор за еманципирането на едно предпубертетно
същество на фона на колектива, съучениците му, профсъюзите, мръсната провинция,
ченгетата , мизерията и въобще всичко което му пречи да се яви на приемния
изпит в Кралското Балетно Училище. Но “Били Елиът” не е социален филм, за
да стигне касови висоти. Естетическата микстура трябва да бъде забъркана по
рецептата на доста кодове и изчислени наслоения. Следователно трябва баланс
и хармония в киното, което е програмирано да се харесва на всички. Трябва
нещо по-така, но също да е мейнстриим. В добрата стара Англия това разбира
се е гей-темата. Малкия Били играе балет, но харесва малки момиченца, но пък
най-добрия му приятел като си напише домашните ходи с роклята на баща си /!/
и си пада по него. Разбира се Били не му пуска, защото сценарият нямаше да
го номинират за Оскар, но пък е съвсем наясно и в подробности защо според
техните балетистите са педали.После продължават да го свалят и на приемните
изпити в така желаното училище и филмът запазва монументалното си национално
неподражаемо звучене. Основата на концептуалния равнобедрен /?/ триъгълник
е жанра т.е. драмата проиграна на ниво лична трагедия – детето е сираче, учителката
му по танци е незадоволена неудачница, чиито мъж прекалява с чашката и се
напикава. На всичкото отгоре филмът наситен на места със смехотворно стилизирани
танцувални сцени замислени като лирическа опора на разказа, но висящи като
кръпка на лакът от асистентско сако никак ама никак не е лишен от хепи-енд.
На финала бащата доволно прошарен, направо побелял гледа заедно с порасналия
съученик на Били /с гадже млад негър/ насред Лондон поредната силна постановка
на сина си. Както твърдяха по времето на Сталин ” животът стана по-весел,
живее се по-леко…”.
