РЕПЛИКИ - ДУПЛИКИ

И тъй като в тези бездуховни времена СМЧ “Аудитория” не възприе всеобщата формула: яж, пий, псувай и им гледай сеира, а издигна лозунга: “Да помогнем на българската литература!”, през май и юни с не малки зорове и пристягания на колана то издаде два литературни вестника - “Аудитория” и “Другата аудитория”.
Първият бе подготвен от млада и неординирана редколегия, подстрекавана от авангардистки настроения поет Лъчезар Лозанов, а вторият - от група “постаприлци - класици”, водена от обветрения в литературните битки още по времената на всеизвестната “65-а аудитория” поет Кирил Гончев.
Всеки, който е държал в ръце тези два, вдигнали немалък шум в литературните среди вестника, с невъоражено око е открил очевадните противоречия в подходите на двете редколегии. “Лошо!” - би казал всеки привърженик на блаженото телешко единодушие. “Отлично!” - казваме ние. Отлично, защото сблъсъкът показва едно: литературният процес у нас е още жив.
А че е жив, много скоро го подсказа и една реплика на Лъчезар Лозанов, легнала на бюрото на главния редактор на списанието ни с категоричното: “Да се публикува!”
Нищо по-хубаво от това литературните вестникарски двубои да се пренесат на страниците на списание “Аудитория”!? Прочел пък лозановата реплика, след ден Кирил Гончев с явно неудоволствие ни донесе своята дуплика.
Какво пък, нали рубриката “Ринг свободен” е тъкмо затова…

Лъчезар ЛОЗАНОВ

СКЪСАНАТА ПРАШКА НА ДАВИД

Самоидентификацията на едно поколение в литературата е нещо като холографско стереоизображение: гледаш съвсем читав Гъливер насреща, но посягаш да се здрависваш - ръката ти попада в празно пространство. Такова усещане имах, четейки воплите на два текста във втори брой на в. “Аудитория”: отлежалия с 10-годишна давност опит на Кирил Гончев да прибере “прашката на Давид” и сладникаво-носталгичния опус за качамака от лирика и шоу на “страничния наблюдател и слушател” Петър Лозанов.
За да се фокусират поредицата индивидуални изяви в представата за литературно поколение, очевидно биологичната и хронологичната подредба не са съществени първопричини. Актът на успоредяване, колкото и произволна интрепретация да има, винаги се опира на технологически иновации в изграждането на поетика и въвличането на нови философски мотиви, гледни точки в структурирането на взаимоотношенията автор-публика - общество. Самосъзнаването на автора в границите на собственото му послание, наличието на специфична публика, готова да сключи различен от досега съществуващия договор за “слушаемост”, да приеме в него клаузи “непоносими” за друг тип публика - е част от усилието едно поколение да се легитимира като литературно.
Увисва въпросът има ли “прашка на Давид” т.нар. следаприлско поколение, която да му придаде легитимност, а пък после ще спорим дали трябва да я оставя в името на някакъв компромис. Тоталитарният тип култура беше изграден на принципа на пирамидата, чийто връх се обслужваше от един метаразказ - този за еманципация и преодоляване на отчуждението чрез социализация на труда. Познат ни е крахът на големите метаразкази, с които представата ни за целева история се опитва да подреди масата от събития: християнският - за изкуплението на Адамовия грях чрез любовта, просвещенският - за еманципацията от незнанието и робството чрез познанието и егалитаризма, до капиталистическия - за еманципация от бедността чрез техническо и индустриално развитие. Всички те претърпяха крах. След “модерната” епоха дойде начин на мислене, който свали единствените йерархизирани големи разкази (наративи) и даде възможност на малките разкази да съществуват, без да претендират за всеобщо обясняване на събитията, т.е. без да претендират за легитимност.
В тази ситуация къде се появи Голиат в нашата литература? Априлското поколение в лицето на тримата свои най-представителни фигури имаше да свърши определена работа. То имаше своя метаразказ - Единния смисъл, утопията за правилното общество и съобразно нея да изгради своите приносни акценти. За разлика от предходниците си, то каза - има разлика между обществото, което съществува, и моделът, който носим в себе си. Това тогава беше формулирано като нравствен максимализъм (Здравко Чолаков) и авторите се изявиха като коректив или поправячи на идеалната утопия, която политическите проектанти чертаеха. За разлика от предходниците си те интимизираха тази проблематика, въведоха вътрешното противоречие, личностния “Аз” с един усложнен психологизъм и драматични интонации. Необходимостта да са “поправячи” на неидеалния проект ги принуждаваше да заболеят от Езоповия комплекс - т.е. чрез метафори и алегории да описват, напомнят и възпроизвеждат “дегенеративното”, “патологичното” спрямо максимума утопия, “правилното” мислене и единствено възможната линия на възходящо развитие. В областта на поетиката навлезе метафората, асоциативната връзка, свободният стих, налучкваха се звукописни игри, непознати дотогава. Намериха се диалогично-монологични конструкции в синтаксиса по посока на разговорната лексика като част от релефа на персонажа. Този Голиат олицетворяваха главно три имена: Любомир Левчев, Владимир Башев и Стефан Цанев. Още в недрата на априлското поколение просветнаха още трима автори, които също постигнаха свое технологично лице - Н. Кънчев, К. Павлов и Б. Иванов. За пръв път те зачертаха търсенето на Единния правилен смисъл и взривиха езика отвътре. Те въведоха нонсенса - съзнателното отстраняване на смисъла, един вид противопоставяне на действителността, където “действителността” на текста е нещо, което няма амбицията да се случва другаде, освен в текста. Те за пръв път се отнесоха към ценностните йерархии по начин, който отстрани качеството “нормалност”, задължително за Единния смисъл. За да бъдат по някакъв начин приобщени към лоното на тогавашния литературен процес, критиката им измисли алиби - сатирици, нещо като наивисти (детето инфантил) и ред етикети, които да им пришият смисленост, каквато тези автори отбягваха. Едва след 90-те години бе създадена и специфичната публика, която назова нещата с истинските им имена.
След 90 години се случиха ред литературно технологични неща, които също очертаха физиономиите на на нови литературни Давидовци. “Кръг 39” дифузно събираше постмодернисти, същински модернисти и експресионисти. Формата нава (Иван Методиев), “Петък 13” - соцарт и ретроавангардни успоредици, търсенията на кръга около “Литературен вестник”. Без да съм изчерпателен, случи се много: интертекстуалност (контраст между два езикови стила), игра върху цитати (вторична, рециклираща литература), въвеждане на “поток на съзнанието” и прекрачване на границите на митологемите и циничното (Ани Илков), употреба на наратива като основна носеща конструкция в текста, женското писане (феминистичният мотив), мистификациите на “документалния” подход и др. Навлязоха философски мотиви, образи от Оксфордската лингвистична школа от Витгенщайн и Ръсел до Остин и Сърл, а също и понятията на френската постмодерна теория (Дерида, Фуко, Ролан Барт). Не съм сред най-задълбочените познавачи в лавината от търсения, сред които швъка новата литература. Но едно е ясно - прашката на Давид може да бъде само въпрос на технологични новости и в никакъв случай нюансировка на отдавна експлоатирани теми.
За съжаление единствено тематичната шарения е багажаът на поколението, за което става дума в умилителните писания на К. Гончев. В основните си компоненти тези автори припокриват технологическите търсения на априлското поколение и са анемичен дериват, групиран около два проблемни центъра - предъвкването на есениновските мотиви (селската поезия) и мотивите на Маяковски (градска поезия, “модернисти” и пр.), отдавна преекспонирани и на родния, и на екрана на световните литератури. Така че това “поколение” отдавна няма в ръцете си прашката на Давид, а бутането, кукуригането и създаването на суматоха съвсем не са порта към подстъпите на същинската литература.

Кирил ГОНЧЕВ

ОПИТ ЗА ИЗНАСИЛВАНЕ С НЕГОДНИ СРЕДСТВА

Навремето покойният Иван Пауновски написа забележителна статия по повод стихосбирката на Любомир Левчев “Позиция”. Тази статия, която се помни и сега, бе озаглавена “Позиция, която никой не атакува”. В нея Пауновски обвиняваше поета, че си е изградил въображаема позиция и яростно се е заел да я брани, майсторски да я брани от някакъв също така въображаем враг.
Също като в холограмата, мойто момче, почти същото…
Само че разликата между холограмата и ринга е съществена, момчето ми - тук ударите са действителни и тежки и ако си се промъкнал малко неподготвен, ако не си минал през ситото на сериозни квалификации, рискуваш след втория още удар да изхвърчиш между въжетата в публиката.
Но да се върнем към въпроса за позицията. Когато Пауновски критикуваше Левчев, че брани нещо, което никой не атакува, той не отричаше качествата на защитата, т.е. качествата на оръжията и мунициите й, те и сега изрядно блестят. Калпава работа е обаче да си харчиш таланта, за да защитаваш нещо, което никой освен теб не забелязва и комай няма и намерение да го направи. Та подобен е и случаят с автора на съчинението “Скъсаната прашка на Давид” - от позицията, че откритието на века на литературния небосклон е литературният “Кръг 39”, той без всякакви аргументи се опитва да отрече постиженията на две поколения, които реално оформят релефа на българската поезия. Това е единственото сходство в двата случая - а сега нека видим и разликите…
За отсъствието на аргументи вече споменахме, дайте да помислим каква да правим с измислените? Как какво да направим - ще постъпим като правистите: не можем да осъдим автора на съчинението, че ни напада с негодни средства, защото те не могат да ни причинят вреда! Съществува такъв правен казус: “Опит за изнасилване с негодни средства” и той е приложим в нашия случай. Ще посочим на немирника и публиката негодните му средства, но няма да бием, защото не ни е от категорията и той вече ще знае, че всички писатели страдат, но бездарните напразно. Тук ние няма да занимаваме многострадалния читател с метаразкази, наративи, нонсенси, диалогично-монологични конструкции и дифузни събирания, които могат понякога да се окажат конфузни по…ирания.
И така: “Този Голиат - пише авторът - олицетворяваха главно три имена: Любомир Левчев, Владимир Башев и Стефан Цанев.”
Невярно, Уотсън! - от тази компания името на Стефан Цанев отсъстваше, това място бе отредено за Слав Хр. Караславов, защото това си бе официална класация, а Цанев го споменаваха повече в назидателен аспект.
Фал номер две: “Още в недрата на априлското поколение просветнаха, пише Л. Л., още трима автори, които също постигнаха свое технологично лице (вероятно злополучният автор е искал да каже “технологични физиономии”, защото тримата не биха могли да се вместят в едно лице!) - Н. Кънчев, К. Павлов и Б. Иванов.” Голата истина обаче вдигна ръка и напира да каже, че Николай Кънчев бе един от героите на 65-а аудитория, Биньо Иванов дебютира на страниците на “Родна реч” наред с наша милост и ако двамата са зачертали търсенето на Единия правилен смисъл и са взривили езика отвътре, то те са го направили в недрата на постаприлското поколение, а не на априлското, с което нямат нищо общо, освен че са му яли попарата. С признанието на заслугите и на двамата обаче увисва като негодно средство въпросът на Л. Л. (не, не - само инициалите на нашия автор съвпадат с тези на Левчев, но то е случайно!) има ли постаприлското поколение “прашка на Давид”, която да му придаде легитимност. Чрез тези две имена той всъщност ни легитимира, но ние знаем и още имена, защото докато сме писали и сме чели, в опушените ни вечери сме били редом с Иван Цанев, Петко Братинов, Петър Анастасов, Христо Банковски, Петър Манолов, Янко Димов, Николай Заяков.
Виж - с Маяковски не сме били, с него беше Стефан Цанев, но млъкни сърце.
Бедни, бедни Лъчезаре - какъв великолепен Еленков би произлязъл от теб, ако се бе поотъркал около нас…