отказан отговор:
Купонът като литература

     Мило ни е, че г-н Пенчев ни удостои с вниманието си във “Витрина” на ЛВ бр. 21 2000 г. Макар че гощавката му е горчив парадокс. Превежда “Предизвестие”-то (“Аудитория”, бр. 1, май, 2000 г.) ни повече, ни по-малко като “по-близо до живота, повече сред хората...” т. е. някакъв нов сбъркан “реализъм”. “Дрънчи на кухо” твърди той, що пък да не го напляскаме, даже с едната си академическа ръка? И ни насинява като “плювачи” чисто неакадемически.

     В нашите уста обаче “животът” е много далече от подобно тълкуване. Изразът е: “В осмозата си от енигматични знаци и непосредствено шляпане в калта.” “Енигматичен” значи загадъчен, непонятен (Речник на чуждите думи), а “осмоза” – взаимно проникване на две течности, разделени от пореста преграда. Което за пояснение на г-н Пенчев би трябвало да означава изследване на т. нар. “живот” в допирните му точки със загадъчното и непонятното. Или в тези пробиви на интуитивното, в които действителността се прекомпозира другояче. Извинявам се на всички останали за елементарните пояснения. Но се страхувам за г-н Борхес с неговите екстатични герои, които все търсят оная точка на преобръщане, която е врата към някаква “другост”. Ще го “изясни” с два пирона г-н Пенчев: “по-близо до живота, повече сред хората...” (К`во му пречат нашите четения на автора на “Витрина”, така и не разбрах?)

     Друг гаф е да се твърди, че поставянето на една задача е вече нейното постигане. Де е тук алтернативата? се провиква Бойко – още в първия и засега единствен жълтеещ се “Аудитория”. Чакай, бре, човече! И на Господ са му трябвали поне 7 броя. Не търсим лесни решения, още по-малко отхвърляме такива, които имплицитно съдържат в себе си постмодерни езикови игри. Но твърдим, че само това вече не е достатъчно. Фрагментарните проблясъци на нашия отговор могат да се появят в полемиката между различни гледни точки и непривичната им аргументация. Първият брой на “Аудитория” е провокация, макар че уважаваме каравеловската добросъвестност, с която ЛВ години наред следва просветителската си мисия. Ако с алтернативата по думите на Б. Пенчев не сме успели подчертано само с фолиото, (и единствено с него!) значи няма какво да ни се сърди. Поне опитваме. Не споделяме възгледите на Димитър Танев или Владо Любенов, но това не може да бъде пречка да ги изложим на публичен дебат. Интересуват ни конкретен набор от аргументи, а не аксиоми и сгорещени епитети.

     Да ме зачисли някой в порциона на групата “Идиот” със сигурност означава, че или не е чел нито едно мое стихотворение, или че няма понятие от принципите, които тази група обяви навремето в ЛФ. Но в тази естетика има нещо, което наистина ми е близко. Самоироничното отношение. И удоволствието да се прави игра от литературата (купон!), в която участниците не са нахлузили най-сериозните физиономии от книжния си гардероб. Манталитетът на преподавателя, който дели света на две половини – катедрата от “разбиращи” и останалите, ние, които “не разбираме”, ми е наистина чужд. За щастие сме срещали Бойко и той ще ни светне за Бодриар, Лиотар, Батай, Бланшо, Рорти, Хабермас. Да изтърсим в добавък Хайдегер и Дерида – и от “разбиращите” вероятно в нечие самочувствие ще останат само четирима правоверни, достойни за препрочитане. И те ще се четат взаимно. Само преди двайсетина и повече години литературата ни гъмжеше от подобни “разбиращи” на една друга естетика, които непременно порицаваха останалите обитатели на литературните подмоли. Сега това се повтаря. Отново истина от последна инстанция. При подобна алтернатива с облекчение избирам компанията на “идиотите”. Купонът все пак е за предпочитане.