Васил Прасков

 

Убеждение, неповърнато в книжно тяло от несъстоялата се "Аудитория" бр. 2. Въпреки че беше написан по друг повод, текстът пояснява проблема поставен от Б.П. , затова намери място тук.

Встрани от вечните леви

    Да положиш група текстове или автори в дадена концептуална рамка след блажената ко(н)чина на 90-те е особено ненужно и бих добавил (за щастие) почти невъзможно. И все пак типа писане, което по някакъв начин ми се струва важно в настоящия момент може да се уподоби на онази част от човешката анатомия, наречена перинеум. То е ситуирано точно между непоколебимата твърдост на "концептуализма" (късна до зряла модерност-постмодернизъм-постпостмодернизъм) и меката, овлажнена от лирически сокове черна дупка на новите и стари (естетически!?) леви.
    Писането, което ми се нрави да мисля, еднакво нехае както за Вапцаров, така и за Дерида и счита критическите провокации спрямо себе си за не повече от четирилистна детелина в пубертетски лексикон. То би могло крайно условно да се нарече де- или анти-концептуално, защото е свободно във всеки момент да премине в своето отрицание, за да остане вярно на себе си.
    Ще ми се да вярвам, че късия (засега в България) криминален разказ на концептуализма е вече препрочетен и ще локализира скучноватите си дискурси в сградата на Софийския университет. И че всяко "внезапно поколение" по Мешеков ще започне да отсъства по основателни лични причини от съответните антологии.

Мухозоли 2003