ОТ НЕБЕТО - ВКЪЩИ
     Борис Поплавски
     Откъс от едноимения роман


     Сяякаш от далнината, от съседната стая долитат и се носят гласове, шепот, молитви, хленчене, напев. Сякаш от отвъдния свят, от отвъдния живот, Божествено спокоен, болен, роден, напълно лишен от вечното си обезобразяващо усилие, напрежение, уродство, отчаяние, страх... Живот без религи'ff, не, по-точно с Църква и свещи, ала без вечното си зло, мистично безумие, самотно, пещерно, нажежено до бяло, без Вабилонския прах на непостижимата святост...
     О, лесове, лесове, обгърнете ме, с шума си успокойте уродливата ми дива душа. Легни в мрака и се вслушвай как бавно пее слабеят... Нека душата ти се загуби във високия планински рай... Ти твърде дълго расна на върха, светлината те влудява... Бялото слънце на пустинята жари широките ти плещи... Ти_f5о изгрява луната, над бла-тото изнемогва тъмата на боровете... Ти завърна се, ти спиш, близо си до залеза и до земята...
     Катя, Катя, от небето вкъщи, от нажежения ад на светостта, жестокостта, спорта и книгите - на земята, в смирението на труда, умората и физическата любов... Как тъгува дяволът аскет на Вавилонската си планина за земята, тревата и бялата, тежка гръд на своята родина. Но изведнъж вратата с_e5 отваря и неизвестно откъде и как нахълтват Ала, Черносвитов, Гейс, Околишин, Черепаходов, и Катя и Олег, оскърбени, внезапно съ-будени, се надигат, и Олег си тръгва, полудял от любов и обида...
     Праведност... Да седиш на стола, който всеки миг изчезва под нозете ти, сякаш прояден отвътре от термити. И тогава - незабавно - по задник на земята, и с тил - върху бара на кафенето... Покой в Бога, ето какво е почти винаги недостъпно за аскета... И все пак грехът има своя покой; нап'f0имер Асирийският покой на дългооките жени от кафенето, които прекарват цялата си сутрин в старателно миене, обличане и разкрасяване на тялото си. До телефона или в леглото с английско илюстровано списание, ала и този покой завършва с безпокойство: затлъстяване, гонорея, скука... Или т_e2оят металически безвъзвратен покой, Безобразов, стъкленият ангел върху златната колесница...
     Покой в Бога, покой на пролетта... Бог се помирява с човека, когато той се откупи от него чрез обрязване, женитба, капитулации, чрез кастрацията на мистичната опасност, чрез гениалност, самота и детскост... Защото и самият той преследва и измъчва девствените с непосилната си любов... "О, спри, 'ecахни се, угасни, стене Тереза в мистичния си припадък, или ще умра, ще загина, няма да издържа и душата ми ще се откъсне от тяло-то..."
     Вечна вътрешна борба, неочаквани, най-дълбоки и горчиви падения просто от умора, от изнемогата на твърде дългите молитви - до звън в ушите, до солен, кървав вкус в устата и метално-стъклен - в ноздрите... Дълги бели дни без храброст, без щастие, без сили и съвсем без благодат над недостроенит!е развалини на загубения, недооценен, недоизигран външен живот; проклятието на пламтящата пътека, олово в ръцете, а в сърцето - аскеза, благословена да е душата ви, майко.... И изведнъж - чутовно ослепително, до страх внезапно, се разтварят дверите към дълбината на сърцет'ee и ето я нетърпимата, непоносима слава, оглушителните сълзи на щастието, на присъствието, на физическото присъствие на Бога, на принадлежността, предаността, про-дадеността, обречеността на Бога, когато едва успяваш да извикаш и да зажумиш, а сърцето ти вече полита и се къса, гори и се р_e0зпада, руши се и се стапя, тече и чезне в потока на Божествената любов, когато най-подир разядените от сълзи очи се разтварят и Олег, разрошен, мръсен, с тежко биещо сърце, се надига от канапето... Животът отначало изглежда невъзможен, но после, нахранен и избръснат, той тутакси се съживява _e7а болезнено-яркия, безсмислено-интензивен живот на Монпарнас. В прекалено разтворените и чувствителни към светлината очи светът изглежда преизпълнен с огън; всяка къща е като че ли задрямала под слънцето и преструваща се на добродушно чудовище, а всеки ъгъл, всеки залезен облак, всрfка улична лампа приличат на одушевено същество, на спотаил се ангел, на демон и пламтяща пеперуда, която бавно пърха в здрача... От един човек до друг, от маса на маса понякога разсмиващ до припадък, понякога плашещ до отвращение, Олег ще се нашуми, ще се насмее, ще се навълнува и полужив, !с раз-туптяло се по стълбите сърце ще се добере, ще рухне (той, атлетът и плувецът) на изтърбушения диван и о, ужас, не ще успее да заспи... Пламтейки с безумен и болезнен блясък, пред очите му ще плуват несвързани образи; възглавницата ще е твърде ниска, тялото ще го сърби и той всек_e8 миг ще скачат ще пали лампата и скърцайки със зъби, ще търси невидими бълхи... Най-сетне, дошъл на себе си, ще накара мислите си да се спрат; превит надве, втренчен, ще замре в непрогледния мрак и тогаба ново бедствие, халюцинации, кошмари наяве ще го наобиколят от всички страни... Мебелите ща5 започнат да се движат; ризата на закачалката ще заприлича на обесен; нещо безформено - полудървено, полухартиено, ще зашумоли на стълбището и така чак до зори, когато той изневиделица ще се срине в несвързани и унизителни сънища/.../
     Ъглите на стаята бавно чезнат 6 мрака. Прозорецът е съвършено синкав и там, на отсрещната страна на улицата, в съседната къща вече горят жълтите петна на осветлението. Там хората живеят тежък и размерен, уверен жибот, обикновено враждебен на Олег, но сега като че ли той се е помирил с него! и с дъжда. Когато се приближи до прозореца, той съгледа тъмните ниски облаци, грейналата улица, зеленикавата светлина на ъгловия фенер, но и това вече му беше нужно и не караше сърцето му да се свива. Часовете летят. Те почти за нищо не говорят, изведнъж смирили се да живеят и да бъдат щаст'ebиви; с дълбока почуда, с благодарността на покоя си мълвят по нещо в мрака. Сега вече Катя лежи на коленете му, разположила се удобно, свряла лицето си в черния му пуловер с кучешкия, роден, руски жест, който Олег така обича, и отново му се прииска да е в Русия; цялата ледена европейска 'edадменност се свлича от плещите му и той се чувства като руски рошав студент с противоречиви убеждения. И в това мълчаливо седене в чуждата хотелска стая в чуждата страна има нещо от синевата на руския лес, от неизразимата печал на късната вечер в Соколники, където често, твърде отдала5чили се от приятелите си, сядаха върху замръзналата бяла шапка на пейката и започваха да се взират в неописуемата синева на снега, завършваща с чернотата на дърветата. Над върхарите на боровете бавно летяха врани и протяжният им грак задълго свиваше сърцето, и изведнъж, приличащ отда0леч на светеща къщичка, се приближаваше със звънтене по снега трамваят, и двете червени пламъчета като нещо приказно, курабиено и запустяло-тъжно грееха над него/.../
     Втората душа, за която си спомня Олег, обича рано, често преди разсъмване, да става от постелята... Тази душа, криеща се в зазоряванията, в преградията, в слънчевата пустош, вече не е така беззащитна като първата... Нещо тъжовно-антично, меланхолно-стоическо има в слабите й плещи и в големите! й, неподвижни, тъмносиви очи, ала и тя изчезва, отстъпвайки място на слънчево-неподвижния, плашещо-прекрасен и от край до край мъжествен свят на Аполон Безобразов/.../
     Как отдавна беше всичко това, сякаш хората бяха съвсем други - и младежите в разните демисезонни дрехи, и всички те - бяха АЗ; слаби, широкоплещести, с червена, подпухнала от жегата физиономия, с тънки, бели, покрити с потта на умората устни, които се отпускат в изнемога върху страни'f6ата, с широки и мръсни, налети с кръв ръце, набъбнали от гирите, с широка, скулеста, небръсната муцуна, която търси на кого да се изрепчи, и още много други, плачещи в църквите, в сълзите, в отчаянието на вярата прострели се на пода, играещи на карти, разглеждащи члена си в огледалото или пък _efъчещи плещите си пред уличните витрини, бърчещи вежди, издуващи долната си устна, нагли, пияни, заекващи, горди, мълчаливи, брътвещи, обезумели от злоба и умиращи от страх пред кондуктора и всичко това съм аз... АЗ... АЗ... наистина, не аз живея, а душата ми живее в мен, а аз съм само склад на !стари декори, на думи с различен произход, на усмивки - на всевъзможни и отдав-на слезли от сцената персонажи/.../
     Слабост, слабост от сутринта, вратовръзка на точки, късно ставане, насмешка над парка, над слънчевия ден... Нощта - в кафенето, сред тютюневия дим, през леденото прозорче на монокъла - блестящи, зловещи, налудни остроумия, измислици, небивалици... Срутване на всичко, утвърждаване на каквото 'e8 да е, великолепно презрение към последователността и стихове от всеки джоб... Съчиняване на стихове с молив по вратата на клозета в "Ротонд", с пръст върху огледалото, върху бланката за телеграми в пощата и с невъзмутимо изражение на улицата, върху късче вестник, и вечното зло наср2ървение и полет, висинето на зловещия хумор, умора от сутринта, нечистоплътно хранене, прав или пък пътьом, направо с ръце.. А утре, когато отново излезеш на-вън, пак огромната, тежка, кръгла луна, която плува ниско над покривите; пак тежката музикална немощ на нескончаемия ден, и разтворе_edите врати, и протрилият се вчера чатал в панталоните на голо, а в неделя - дрезгавото пеене на пияните войници, и във всеки пламък, зад всеки уличен фенер - усмихващият се дух на преизподнята, мъртвец, скелет, полужена-полуполицай, гигантска бълха, свиреща на пиано... Бели нозе от черната во_e4а, червени глави на удавници, дрънчене на пианола, миризма на урина и първото шумолене на рано прегорелите листа под разкривените обу ща... Тъпа, мъчително-приятна болка в сърцето, талази от пот... Вкус на бира, миризма на тамян, на сено, на църква, на сперма, на походна кухня... Непознат г'ebас от булеварда. Нощ; улиците са опустели; оловна тежест в цялото тяло... Хълцам... Клатушкам се. Ах, все едно, те ме притежаваха, притежаваха ме те, кои?, всички, целият свят и изведнъж - с лице върху пейката... Нека гробът ме накаже/.../
     Олег отново се среща с Безобразов. Той обичаше да му определя срещи винаги в различни и нови кафенета с неочаквани нрави. В една пролетна неделна вечер те се срещнаха на булевард "Себастопол" в жълта, ярко боядисана кръчма, където вдигаше оглушителна врява самодеен оркестър. Акордеонрaт вие... За какво ли вие тоз акордеон.. Улицата леко шуми... За какво ли шуми таз улица... Хората разговарят, беззвучно мърдайки ус-тни... За какво ли спорят... Аполон Безобразов се е втренчил мълчаливо и упорито в сбоето лице, отразено в огледалото. За какво ли си мисли... Отражението високомерно и! мрачно го наблюдава, ала онова, което вижда със стъклените си очи, то го съзира, без да гледа... Олег, подобно на глухоням демон, през шума на музиката и острия блясък на евтините лампи, конвулсивно жестикулира с чашата, с кибрита, с веждите си; напряга муску-ли, сумти, издува ноздри. Седналия'f2 до него Аполон изглежда като човек от друга раса и е дори учудващо за какво ли могат да говорят...
     Олег разказва на Безобразов за Татяна, за Катя, за съвкуплението между половете, за класовата борба, за законите на Линч. Ала за какво си мисли неговото огледало, отразено в огледалото на огледало? Бърборейки, огледалото повтаря лицето му, но лицето губи смисъла си в огледалото, тъ!рсейки го в него... Огледалото повтаря безсмислицата на лицето, което търси смисъл в огледалото, на масата, на лампата, но не повтаря музиката, и затоба неповторената музика става неповторима. Аполон в огледалото и Аполон на брега на огледалото изглеждат тъждествени, но Олег, огледални'ffт Олег се различава от Олег, който говори в салона, тъй като огледалото не повтаря звука, и те отново се оказват тъждествени и поради това, че звукът изобщо не се чува през музиката. Олег крещи до болка под страшния рев на акордеона, ала и самият той не винаги се чува, 'e8 затова Олег говорещият е равен на Олег неговорещия, а двамата пък са подобни на Олег огледалния, който не може да говори. Ала за какбо си мисли Безобразов... Именно за онова, за което вие музиката, за нищо и за всичко едновременно, или, по-точно, за каквото и да е, с тази разлика, че музиката ор2чаяно не попада в целта, а пък той съзнателно я отрича... И така цялата вечер Олег жестикулира, а музиката реве... Олег мълчи, гово-рейки... Звучейки, музиката остава без смисъл, а Аполон неподвижно наблюдава отражението си...

     Превод от руски Добринка Корчева
     От алманахъ "КРУГЪ", кн.2., изд. "Парабола", Берлинъ, 1938 г.
     Литературен форум, бр.29 /412/, 5-11.Х.1999г.
     

Мухозоли 2003