Васил Кирилов Тинчев Георгиев Павлов Иванов Генчев е роден на 14.I. в Ботевград. През значителна част от ранното си детство той живее в Правец. И там, заобиколен от всякъде с планини, той отрано се прехласва по простор и висини. Любимото му занимание по това време е да чете. И той чете, та пушек се вдига. Желанието му за знание у неутолимо. Лелките от местната читалищна библиотека си знаят, че всяка седмица, а понякога и по два пъти на седмица, той ще идва да им досажда и вероятно са се чудили защо въобще му пишат в картона цял месец срок за връщане на книгите. Родителите му са принудени насила да го карат да излиза навън, за да си играе с другите деца. Не е ясно какво му донася всичкото четене, освен може би това, че му е много лесно в училище. Без изобщо да учи вкъщи, той е почти пълен отличник. Но не обича езици и има тройки по руски. Все пак детството е най-щастливия период от неговия живот. Момчешкото му желание да разбере всичко за света около нас не го напуска и до ден днешен. Според него смисъла на живота е да се върви по пътя на познанието, защото само чрез разума Вселената разкрива себе си. Иначе ако няма кой да разбере и възхвали красотата на Творението, то за какво е всичко? Точно това желае и той, да допринесе поне малко за разбирането на Вселената. Мисли, че физиката е най-доброто средство за постигането на тази цел. И така, след всичкото четене, в седми клас, той решава, че иска да учи физика. Не би могъл да опише с думи поезията на математическите идеи във физиката. Тази странна красота в уравнинията го очарова. Сякаш долавя ехо от великата музика на айнурите. Или може би така му се струва и смисъла е другаде. Както и да е, той няма колебания по въпроса за това къде е смисъла. Купува си първото издание на български от Съчиненията на Алберт Айнщайн в осми клас и чете Обща Теория на Относителността, без да знае нищо от математиката в нея. Това е твърде странно преживяване за осмокласник и не може да се сравни с нищо друго. От популярните книжки знае за мечтата на Айнщайн, да обедини гравитацията и електромагнетизма и тутакси се заема да я осъществи. "Великото" му откритие от този период е да забележи, че ако в закона на Нютон за всемирното привличане:
,
масите M и m се заменят съответно със заряди:
,
то закона на Нютон приема същата форма като закона на Кулон за взаимодействието между електрически заряди:
.
И обратно, ако в закона Кулон зарядите Q и q, се заменят с маси:
,
то последния приема формата на нютоновия закон за гравитацията. И тъй като за всички елементарни частици със заряд, като електрона, е изпълнено:
,
то той заключава, че единствената разлика между гравитационното и електромагнитното поле е, че последното за разлика от първото, притежава специален тип маса, явяваща се причина за съществуването на електрическия заряд. Но на заредените частици ние можем да измерим само тяхната собствена маса m. Възниква въпросът къде аджеба е тази специална маса на електромагнитното поле, на който Тинчев "гениално" отговаря, че тя е навсякъде в пространството, където е полето, като плътността й намалява с отдалечаване от частицата-източник. По-натам, разсъждавайки с термините на Общата Теория на Относителността, той въодушевено достига до картина, представяща разликата между това как гравитацията и електромагнетизма изкривяват пространство-времето. Нека вземем популярната аналогия, при която изкривяването на пространството, когато в него има маса, се илюстрира с това как една оловна топка (масата), действа върху една изпъната гумена ципа (пространството, представено за нагледност двумерно). Е, получава се вдлъбнатина, знаем. И ако близо до голямата оловна топка, сложим някакво малко топче, то топчето ще се търкулне във вдлъбнатината, така, сякаш голямата топка го привлича. Именно това е айнщайновото обяснение на гравитацията. Електромагнитното взаимодействие се различава от гравитационното, според така самонадеяния тогава Тинчев, по това, че при него във вдлъбнатината е "насипан" образно казано "ситен пясък", като в него е заключена въпросната специална маса на електромагнитното поле. При гравитационното поле просто нямаме такъв ситен пясък, мисли си Тинчев. Вследствие на присъствието на тази допълнителна особена разсеяна маса, се явяват всички разлики в начина по който гравитацията и електромагнетизма изкривяват пространство-времето. Трудност на ученическата тинчева "теория" е обяснението на отблъскването между едноименно заредените частици. Би трябвало особената маса на електричното поле да изкривява така пространството гумена ципа, че да се образуват "бабуни" между едноименните заряди, пречещи на тяхното сближаване. Ама как да става това, мислел си Тинчев, след като масата сама по себе си, независимо дали локализирана или разсеяна, има свойството да образува вдлъбнатини в пространството? Както и да е, Тинчев никога не публикува "теорията" си. И все пак и до ден днешен му е чудно защо гравитацията и електромагнетизма зависят по еднакъв начин от разстоянието. Тръпката да прозреш божествения замисъл е несравнима с нищо. А да изразиш всичко това с математически уравнения е усещане, което не може да се опише. Това е висша форма поезия. На нея би искал Тинчев да се посвети, макар че пирамидата на Маслоу го притиска ужасно. Би се радвал, ако приятелите му поети от Рамбо 13 усетят какво е това, с което физиката толкова много го привлича. То с думи трудно може да се изкаже. Дано поне разказа за ученическите физични увлечения на Тинчев помогне да се докоснат нефизиците до светоусещането на физиците. През целият си съзнателен живот Тинчев се стреми да изостря своето светоусещане, поне толкова, ча да спечели нобелова награда по физика. Това му стремление е с него през годините, когато учи в НПМГ (във физическа паралелка естествено), и през годините на следване в Софийския Университет (пак физика естествено), то е с него и сега, и той се надява да го запази до сетния си дъх, освен ако някое велико откритие не му позволи да се издигне над тленността на простосмъртната човешка участ, превръщайки го във вечен елф, радващ се на живота в пределите на Аман. Иначе Тинчев цени много детското усещане за вечност. Страхува се от смъртта, защото съзнава, че мимолетността на човешкия живот, пречи да се извърви пътя на познанието до край, ако изобщо този път има някакъв край. Ако някога напише нещо, то ще е от сорта:
,
където:

и:
.